Ю Несбьо - Спасителя

Отвори Джорджи. Не се беше променил много. Изглеждаше по-блед, но със същите руси къдрици, сини очи и сърцевидна уста, която му придаваше вид на ангел. Усмивката в очите му обаче бе изчезнала като изгоряла крушка.

— Не ме ли позна, Джорджи? — попита той. — Живеехме в един град, бяхме съученици.

— Така ли? — вдигна вежди Джорджи. — Почакай. Гласът ти ми се струва познат. Ти си Серж Долач! Ама разбира се, бегачът с най-бързите крака. Боже мой, колко си се променил. Хубаво с да срещнеш познати от Вуковар. Всички се изгубиха.

— Не и аз.

— Да, ето че си тук, Серж.

Джорджи го прегърна и го задържа дълго в обятията си. Топлината плъзна в премръзналото тяло на госта. После Джорджи го покани да влезе.

Зимният мрак се спусна, докато седяха в спартански обзаведената всекидневна и разговаряха за всичко случило се, за познатите си във Вуковар и за техните съдби. Попита Джорджи помни ли кучето Тинто, но Джорджи се усмихна смутено. Покани Серж да остане за вечеря. Баща му щял да се прибере всеки момент.

Гостът погледна часовника. Влакът потегляше от Дал след три часа.

Бащата на Джорджи остана много изненадан от посещението на стар другар от Вуковар.

— Това е Серж — представи го синът му. — Серж Долач.

— Серж Долач? — бащата го погледна изпитателно. — Мда, май се сещам кой си. Хм. С баща ти знаехме ли се? Не?

Мракът се сгъсти. Седнаха на масата. Бащата им подаде по една голяма бяла салфетка, свали червеното шалче от врата си и на негово място завърза салфетката. Преди да започнат да се хранят, прочете кратка молитва, прекръсти се и се поклони пред единствената снимка във всекидневната — рамкирана фотография на жена.

Бащата и Джорджи посегнаха към приборите, а той наведе глава и издекламира:

— Кой е Тоя, Който иде от Едом, в червени одежди от Восор, Който е тъй величествен в облеклото Си, Който пристъпя в пълната Си сила? — Аз съм, Който изричам правда и съм силен да спасявам.

Бащата го изгледа смаян. После му подаде чинията с едрите бледи парчета месо.

Хранеха се, без да разговарят. Вятърът задуха и тънките прозорци запукаха.

След месото дойде ред на десерта. Палачинки с плънка от сладко и шоколад за украса. От малък не бе ял палачинки.

— Вземи си още една, скъпи Серж — подкани го бащата. — Коледа е.

Гостът си погледна часовника. До тръгването на влака оставаше половин час. Моментът настъпи. Изкашля се, остави настрани салфетката и стана:

— С Джорджи си говорихме за всички наши познати от Вуковар. Пропуснахме да споменем само един.

— Така ли? — учуди се бащата и се усмихна: — Кого сте пропуснали, Серж?

Бащата изви главата си леко настрани — гледаше го с едното си око някак изпитателно, все едно се мъчи да разбере кое точно го смущава в непознатия младеж.

— Бобо.

По погледа на бащата гостът разбра, че се е досетил. Очаквал го е. Гласът му прокънтя между голите стени:

— Ти седеше в джипа и го посочи на сръбския комендант. — Преглътна. — Бобо е мъртъв.

В стаята настъпи тишина. Бащата остави приборите.

— Тогава се водеше война, Серж. Рано или късно всичко ще умрем.

Каза го спокойно, почти с примирение.

Бащата и Джорджи не помръднаха, когато Серж извади пистолета, затъкнат на кръста му, свали предпазителя, насочи го през масата и натисна спусъка. Чу се кратък сух изстрел. По тялото на бащата премина спазъм, краката на стола остъргаха пода. Мъжът наведе глава и погледна дупката в салфетката. Напоен от кръвта, белият плат залепна за гърдите му. Под салфетката плъзна алена роза.

— Погледни ме! — извика той и бащата машинално вдигна очи.

С втория куршум проби малка черна дупка в челото му. Главата на убития се килна напред и се удари в чинията с палачинката.

Обърна се към Джорджи. Младежът стоеше с отворена уста, а по бузата му се стичаше струйка кръв. След секунда разбра, че това не е кръв, а сладко от палачинката на баща му. Затъкна пистолета на кръста си.

— Трябва да застреляш и мен, Серж.

— С теб нямам неразчистени сметки.

Излезе от всекидневната и си взе якето. Джорджи го последва.

— Ще ти отмъстя, да знаеш! Ще те намеря и ще те убия, ако не ме изпревариш!

— И как ще ме намериш, Джорджи?

— Никога няма да забравя лицето ти. Знам кой си.

— Нима? Мислиш ме за Серж Долач. Обаче Серж Долач имаше рижава коса и беше по-висок от мен. А и аз не умея да тичам бързо, Джорджи. Но нека се порадваме, че не си ме познал. Затова ще те оставя жив.

Наведе се напред, целуна страстно Джорджи по устата, отвори вратата и си тръгна.