Ю Несбьо - Спасителя

Мартине прехапа долната си устна.

— Непрекъснато се случва някой сътрудник да поеме чуждо дежурство. Щом двамата са се разбрали, понякога не се налага да ми го съобщават.

Рикард зави по „Софие“. Очите на Мартине се разшириха.

— Сега се сетих! Роберт ми се обади да ми съобщи, че са се сменили и няма нужда да търси друг заместник на Юн. Вероятно затова съм забравила. Но… но това означава…

— Юн и Роберт си приличат. Освен това униформата допълнително усилва сходството помежду им…

— А и през онази вечер валеше сняг — промърмори Мартине сякаш на себе си.

— Искам да знам дали някой ви е питал за дежурствата, по-конкретно през въпросната вечер.

— Не си спомням подобно нещо.

— Моля ви да помислите малко. Ще се чуем утре.

— Да, разбира се.

Докато я гледаше на светлината от уличен фенер, Хари отново забеляза пъстрите й зеници.

Рикард рязко спря колата.

— Откъде знаете? — попита Хари.

— Какво да знам? — изненада се Мартине.

— Попитах шофьора. Откъде знаете адреса ми?

— Нали сам го казахте — отвърна Рикард. — Районът ми е познат. И аз живея в Бишлет.

Хари слезе и проследи с поглед отдалечаващата се кола. Младежът явно беше влюбен. Нарочно обиколи, за да спечели няколко минути насаме с Мартине. Да си поговори с нея, да си осигури тиха и спокойна атмосфера, нужна, за да довериш някому чувствата си, да му покажеш какъв си, да разголиш душата си, да откриеш какъв си всъщност и всички онези неща, които са част от младостта и които за щастие бяха зад гърба на Хари. Да си готов на всичко за приятелска дума, за прегръдка, да се надяваш на целувка за довиждане. Да молиш някого за любов, както правят влюбените идиоти. Без значение на каква възраст.

Докато вървеше бавно към входната врата, ръката му по навик търсеше ключовете в джоба на панталона, а мислите му се мъчеха да стигнат до нещо, което им убягваше всеки път, щом успееха да се доближат до него. Погледът му сновеше по улицата в търсене на източника на странен звук. Много приглушен, но понеже „Софие“ притихваше в късните вечерни часове, слухът на Хари все пак го улови. Взираше се в сивите преспи, останали след дневната обиколка на снегорина. Нещо сякаш изпука. Като топящ се сняг. Невъзможно, беше осемнайсет градуса под нулата.

Хари пъхна ключа в ключалката.

Не, не беше шумът от топящ се сняг, а тиктакане на часовник.

Хари се върна назад, наведе се и го вдигна. Стъклото върху циферблата на Мьолеровия подарък лъщеше като гладка водна повърхност. От резки нямаше и следа. Часовникът продължаваше да върви безгрешно: избързваше точно с две минути пред неговия. Как се изрази Мьолер? „Така ще стигаш навреме, дори да си мислиш, че си закъснял.“

От радиатора в общото помещение в приюта на Армията се разнасяше пукот, сякаш някой го замеря с камъчета. Горещият въздух трепкаше по кафявите следи от дим по релефните тапети, пропити с никотин и лепило и с наслоената миризма на непрекъснато сменящи се хора. Дамаската на дивана жулеше кожата му през панталоните.

Въпреки сухата пращяща горещина в помещението той трепереше, докато гледаше новините на телевизор, поставен върху висока стойка на стената. Показваха кадри от познатия му площад. Не разбираше нито дума. В другия ъгъл един старец в кресло пушеше тънко свита цигара. От нея бе останала само угарка, която често-често близваше върховете на почернелите му пръсти. Той бързо извади две кибритени клечки, стисна угарката между тях и започна отново да вдишва жадно, докато си изгори устните. На масата в ъгъла върхът на бор, украсен за празника, се опитваше да блести.

Сети се за коледната вечеря в Дал.

Бяха минали две години от войната и сърбите се бяха оттеглили от територията на онова, което някога представляваше Вуковар. Хърватските власти ги натъпкаха в хотел „Интернационал“ в Загреб. Той разпита много хора дали знаят какво е станало със семейството на Джорджи и един ден попадна на друг бежанец, който му каза, че майката на Джорджи починала по време на обсадата, а той се преместил заедно е баща си в Дал — малко селище близо до границата, недалеч от Вуковар. На втория ден от Коледа се качи на влака за Осиек, а оттам — до Дал. Кондукторът потвърди, че влакът продължава за Борово — крайната гара — и се връща в Дал в шест и половина. В два часа слезе в Дал. С питане стигна до дома на Джорджи — ниска сграда, сива като целия град. Влезе във входа, намери вратата и преди да позвъни, се помоли наум да са си вкъщи. Отвътре се чуха леки стъпки. Сърцето му заби силно.