Ю Несбьо - Спасителя

По време на първата част от срещата управителният директор я осведоми, че оборотът на Армията на спасението възлиза — по негови скромни изчисления — на един милиард крони, като значителна част от него представляват доходите от даваните под наем 230 жилищни сгради на територията на цялата страна, собственост на Армията. Рагнхил изпадна в нещо подобно на транс и напразно се мъчеше да не зяпа така открито младежа, косата му, спокойно отпуснатите му върху бюрото ръце, прегърбените рамене под черната униформа. Още от малка Рагнхил свързваше тази униформа с възрастни мъже и жени, които пеят втори глас в тригласни песни и се усмихват, макар да не вярват в живот след смъртта. Допреди си мислеше — без впрочем да е размишлявала сериозно над въпроса — че в Армията на спасението постъпват хора без възможности да попаднат другаде, посредствени, безинтересни, с ограничен умствен капацитет, защото никой не иска да се занимава с тях. Тези хора обаче поне си дават сметка, че Армията представлява общност, където дори те отговарят на изискванията: да пеят втори глас.

След като изпълнителният директор приключи, Рагнхил му благодари, отвори една папка, извади лист и го плъзна по масата към коменданта.

— Това е предложението ни — поясни тя. — От написаното ще разберете кои имоти ни интересуват.

— Благодаря — кимна комендантът и погледна листа.

Рагнхил се помъчи да разгадае изражението му. Но лицето на Давид Екхоф не се промени. На масата пред него имаше чифт очила за четене. Той дори не посегна към тях.

— Нашият специалист ще го прегледа и ще ви съобщи решението ни.

Комендантът се усмихна и бутна листа към Юн Карлсен. Рагнхил забеляза леко потръпване по лицето на Рикард Нилсен.

Тя подаде визитката си на Юн Карлсен.

— Ако възникнат неясноти, просто ми звъннете — подкани го тя и усети погледа му като физическо докосване.

— Благодаря ви за посещението, госпожо Гилстрюп — кимна комендант Екхоф и плесна с ръце. — Обещавам да получите отговор в рамките на… Юн?

— Няколко дни.

— Няколко дни — повтори с ведра усмивка комендантът.

Четиримата мъже я изпратиха до асансьора. Докато чакаха, никой не обели дума. Преди да се качи в кабината, Рагнхил се наведе към Юн Карлсен и прошепна:

— По всяко време, на мобилния.

Тя се опита да привлече погледа му още веднъж, за да го усети върху себе си, но не успя. Докато слизаше с асансьора, кръвта на Рагнхил Гилстрюп плъзна по тялото й на силни, сладостни тласъци и тя се разтрепери.

Изминаха три дни. На четвъртия той й се обади и отказа предложението. Обмислихме го, каза той, и решихме, че не желаем да продаваме тези сгради. Рагнхил започна пламенно да го убеждава колко изгодна ще бъде за Армията продажбата, подчерта прекалено ограниченото представяне на Армията на пазара за жилища и непрофесионалното стопанисване на недвижимите й имоти, а ниските амортизационни отчисления в счетоводството само прикриват, че Армията е на пълна загуба заради ниските наеми и се налага да разнообрази инвестициите си. Юн Карлсен я изслуша, без да я прекъсва.

— Благодаря ви, задето сте взели толкова присърце положението на нашите имоти, госпожо Гилстрюп — отговори той. — Като човек с икономическо образование признавам, че не мога да ви опровергая, но…

— Но какво? Счетоводният баланс недвусмислено показва…

Рагнхил чу как дъхът й съска гневно в мембраната.

— Въпросът има и човешки аспект.

— Човешки?

— Да, хората, които живеят в тези сгради под наем: възрастни, живели там цял живот; пенсионирани войници на Армията на спасението, бежанци, хора с нужда от сигурност. Тези хора наричам аз човешки аспект. Вие ще ги изхвърлите на улицата, за да ремонтирате апартаментите и да ги дадете под наем или да ги продадете с голяма печалба. Както сама казахте, сметките говорят съвсем ясно. Вие виждате нещата от гледната точка на икономист, съсредоточен само върху изводите от счетоводния баланс. Приемам мнението ви. Вие приемате ли моето?

Тя престана да диша.

— Ами… — подхвана тя.

— С удоволствие ще ви запозная с неколцина от тези хора. Тогава може би ще ме разберете.

Тя поклати глава, макар да не го виждаше.

— Искам да изгладя някои недоразумения по отношение на намеренията ни — настоя тя. — Зает ли сте в четвъртък вечерта?

— Не, но…

— Елате да поговорим във „Файншмекер“ в осем.

— Какво е „Файншмекер“?

Тя не се сдържа и се усмихна.

— Ресторант във Фрогнер. Всеки таксиметров шофьор знае къде се намира.