Ю Несбьо - Спасителя

Гайр и Ебе се препираха на кой кон да заложат в надбягването. Тези техни спорове продължаваха вече осма година и нито веднъж не им хрумна всеки да играе за себе си.

Ула се притесняваше заради трансформатора на булевард „Ширкевайен“.

— Трийсет и шест процента пренатоварване на електрическата мрежа в район Т1. Двайсет и девет в останалите, от Т2 до Т4 — съобщи той.

— Боже мой, как надуват отоплението тези хора! — отбеляза Гайр. — Да не се страхуват, че ще умрат от студ? Не могат ли просто да се мушнат под завивките? Сладко отмъщение на трето място? Ти какво, да не получи инсулт?

— Хората не си намаляват радиаторите нощем — отбеляза Ебе. — Не и в тази страна. Не им пука каква сметка ще платят.

— Предчувствам, че това няма да приключи добре — въздъхна Ула.

— Напротив, всичко ще се нареди. Само трябва да увеличим добива на нефт.

— Говорех за Т1 — Ула посочи екрана. — Стрелката мина шестстотин и осемдесет ампера. А станцията издържа максимум петстотин ампера номинално натоварване.

— Спокойно де — каза Ебе.

В този момент се включи алармата.

— О, мамка му — ядоса се Ула. — Ето, задейства се. Провери списъка и извикай дежурните момчета.

— Виж — посочи Гайр. — И Т2 блокира. А сега и Т3.

— Бинго! — извика Ебе. — Да се обзаложим ли дали Т4…

— Късно е за облози, и той блокира — изпревари го Гайр.

Ула погледна обзорната карта.

— Добре — въздъхна той. — Значи токът спря в долната част на кварталите Согн, Фагерборг и Бишлет.

— Сетих се! Ще се хванем на бас какво се е прецакало в системата! — възкликна Ебе. — Залагам хилядарка, че е някоя кабелна муфа.

Гайр присви едното си око:

— Не, някой измервателен трансформатор е сдал багажа. Хайде да се задоволим с петстотин крони.

— Престанете най-накрая! — извика ядосано Ула. — Ебе, веднага се обади в пожарната! Почти съм сигурен, че някъде има пожар.

— И аз — кимна колегата му. — На бас за двеста кинта?

Светлината в болницата изгасна. Първоначално Юн си помисли, че е ослепял и затова всичко потъна в непрогледен мрак. Сигурно при удара е бил засегнат някой зрителен нерв и чак сега усещам резултата, изплаши се той. После обаче чу викове от коридора, постепенно тъмнината се разреди и успя да различи контурите на прозореца. Разбра, че просто електричеството е спряло.

Навън изпращя стол и вратата се отвори.

— Ехо, там ли си? — попита някакъв глас.

— Да — потвърди Юн с тънък глас.

— Ще отида да проверя какво става. Не мърдай оттук, нали?

— Няма, но…

— Да?

— Нямат ли авариен генератор?

— Само в операционните зали и в системата за видеонаблюдение.

— Аха…

Докато слушаше как стъпките на полицая се отдалечават, Юн се взираше в луминесцентната зелена табела с надпис „изход“ над вратата. Тя отново му напомни за Рагнхил. Тяхната история също започна на тъмно. След вечерята се отправиха на нощта разходка из парка „Фрогнер“ и се спряха на пустата площадка пред Монолита. Загледаха се на изток, към центъра на града. Юн й разказа интересния анекдот за Гюстав Вигелан: особняк по природа, скулпторът от Мандал се съгласил да украси „Фрогнер“ с творбите си при едно-единствено условие: паркът да се разшири така, че Монолитът, най-внушителната скулптура, да бъде разположена симетрично спрямо намиращите се наоколо църкви, а от главния вход на парка да се открива гледка към църквата в Юраниенборг. Когато представител на градската управа му обяснил, че паркът няма как да се премести, Вигелан поискал да преместят църквите.

Докато й разказваше тази история, Рагнхил го гледаше съсредоточено. Каква сила и интелигентност излъчва тази жена, удиви се той. Обаянието й го изплаши.

— Замръзвам — потрепери тя, загърната в палтото си.

— Искаш ли да се връщ…

Преди да довърши, тя обгърна с длан тила му и доближи лицето си до неговото. Юн не бе виждал по-интересни очи от нейните. Светлосиви, почти тюркоазни, с извънредно бели склери, подчертаващи цвета на иначе съвсем бледата й кожа. И Юн постъпи както винаги: прегърби се и се наведе. Езикът й проникна в устата му, влажен и топъл, настойчив мускул, мистериозна анаконда, която обгърна неговия език с желание за надмощие. Ръката й се озова върху панталона му с удивителна прецизност, а горещината проникна в кожата му през дебелия вълнен плат.

— Ела — прошепна тя в ухото му и понечи да се покатери на оградата.

Той заби поглед в земята. Зърна ивица от бялата й кожа над чорапа и се отскубна.