Ю Несбьо - Спасителя

Във вестниците писаха за убийството, но не проведоха разследване по случая. Три месеца по-късно, случи се неделен ден, майка му каза, че в къщата им се отбил хърватин. Не разполагал с много пари, но бил посъбрал скромна сума. Сърбинът, който измъчвал покойния му брат по време на войната, се преместил да живее в съседния квартал. И човекът дошъл да моли за помощ Малкия спасител. Името му се разчуло.

Старецът в приюта си изгори пръстите на поредната цигара и изруга високо.

Той стана и отиде в приемната. Зад стъклото на гишето стоеше младеж. В стаичката се виждаше червеното знаме на Армията на спасението.

— Could I please use the phone? 33 33 Could I please use the phone? (англ.) — Може ли да се обадя по телефона? — Б.пр.

Младежът го погледна изкосо:

— Само ако се обаждате в Норвегия.

— Да.

Младежът му посочи тесен кабинет зад гърба си и той влезе. Седна до бюрото и се вторачи в телефона. Сети се за гласа на майка си. Притеснен и изплашен, нежен и топъл. Като прегръдка. Стана, затвори вратата към приемната и набра номера на стаята в хотел „Интернационал“. Нямаше я. Не й остави съобщение. Вратата се отвори.

— Забранено е да затваряте вратата — поясни младежа.

— Добре, извинете. Имате ли телефонен указател?

Без да прикрива досадата си, младежът посочи дебела книга до телефона и излезе.

Отвори на името Юн Карлсен, адрес улица „Гьотеборг“ 4, и набра номера.

Теа Нилсен се вторачи в звънящия телефон.

Беше влязла в апартамента на Юн с ключа, който той й даде.

Полицаите казаха, че някъде трябва да има дупка от куршум. Намери една във вратата на шкафа.

Някакъв тип се бе опитал да убие Юн. Да му отнеме живота. Тази мисъл я ядоса. Но не я изплаши. Понякога й се струваше, че никога повече няма да изпита страх, не и от смъртта.

Полицаите огледаха жилището, ала не се задържаха дълго. Няма следи освен от куршумите, установиха те.

В болницата Юн я гледаше, докато дишаше с мъка. Изглеждаше толкова безпомощен в голямото легло. Ако затиснеше лицето му с възглавница, веднага щеше да умре. Слабостта му й хареса. Сигурно Юханес от романа на Кнут Хамсун „Виктория“ е имал право, като е казал на стария домашен учител, че потребността на някои жени да имат обект на състраданието си ги подтиква да ненавиждат своите здрави силни мъже и тайно да се надяват съпрузите им да се превърнат в инвалиди, зависещи от добрината им.

Телефонът продължаваше да звъни. Теа погледна часовника. Кой се обажда нощно време? Не и човек с почтени намерения. Теа не се страхуваше от смъртта. Но се боеше от разговор с онази, другата, за чисто съществуване знаеше, макар да не бе казала на Юн. Дали е тя?

Теа се приближи до телефона. Спря. Апаратът изписка за четвърти път. Побърза да вдигне слушалката.

— Да, моля?

Отначало човекът в другия край на линията мълчеше. После заговори за английски:

— Sorry for calling so late 34 34 Sorry for calling so late (англ.) — Извинете, че ви безпокоя в толкова късен час. — Б.пр. . Казвам се Едом. Юн вкъщи ли е?

— Не — отдъхна си тя. — В болница е.

— А, да, чух какво се е случило днес. С него сме стари приятели и искам да му отида на свиждане. В коя болница го приеха?

— В квартал Юлевол.

— Юлевол?

— Да. Попитайте за Неврохирургичното отделение. Не знам как се казва на английски. Пред стаята му обаче пази полицай и няма да ви пусне вътре. Разбирате ли?

— Да разбирам?

— Английският ми не е… особено…

— Разбирам ви отлично. Много ви благодаря.

Затвори и се загледа в телефона.

После поднови търсенето. Нали казаха, че сигурно има повече от една дупка от куршуми.

Той каза на младежа в приемната, че ще излезе да се поразходи, и му подаде ключа за стаята си.

Младежът погледна стенния часовник. 23:45. Помоли го да вземе ключа със себе си. Щял да си ляга и да заключи, но ключът за стаята отварял и входната врата.

Навън студът веднага го атакува със зъби и нокти. Наведе глава и тръгна с бързи, решителни крачки. Начинанието беше рисковано. И то много. Но нямаше друг изход.

Ула Хенму, началник-отдел в електроразпределителното дружество „Хафслюн“, седеше в оперативната централа в квартал Монтебело в Осло, и докато се взираше в четирийсетте компютърни екрана, пръснати из помещението, си мечтаеше да изпуши една цигара. През деня тук работеха дванайсет души, но нощем оставаха само трима. Обикновено всеки си седеше на работното място, но тази вечер, вероятно заради студа, тримата дежурни се скупчиха около едно бюро в средата на залата.