Ю Несбьо - Спасителя

Макар Джорджи да беше с една година по-голям, три-четири пъти след случката с Тинто момчетата си поиграха заедно. После обаче дойде лятната ваканция. През есента Джорджи сякаш вече го беше забравил. Подминаваше го, все едно не искаше да има нищо общо с него. Той забрави Тинто, но не и Джорджи. Минаха няколко години. По време на обсадата някакво измършавяло куче се дотътри до него и го облиза по лицето. Нямаше нашийник и чак когато видя черните пломби в устата му, разбра, че е Тинто.

Погледна си часовника. Автобусът, който щеше да ги закара до летището, тръгваше след десет минути. Взе куфара, огледа стаята, за да се увери, че не е забравил нищо, и отвори вратата. Изшумоля хартия. На пода пред стаята му бяха оставили вестник. Огледа коридора и установи, че и пред другите стаи има вестници. От първата страница лъсна снимка от местопрестъплението. Наведе се и взе дебелия вестник със заглавие, напечатано с нечетливи готически букви.

Докато чакаше асансьора, се помъчи да отгатне какво пише, но макар някои думи да напомняха на немски, не разбра почти нищо. Разтвори вестника на указаните страници с подробности по случая. Асансьорът пристигна и той се поколеба дали да не хвърли големия непрактичен вестник в кошчето за смет. Все пак го запази, влезе в празния асансьор, натисна копчето с нула и започна съсредоточено да разглежда снимките. Първоначално не повярва на очите си. Асансьорът потегли и изведнъж всичко му се изясни с цялата си ужасяваща яснота. Зави му се свят и той се подпря на стената. Вестникът се изплъзна от ръцете му. Не забеляза, че вратите се разтвориха.

Вдигна глава. Беше се озовал в тъмното мазе на хотела, а не на рецепцията. По една или друга причина в тази страна мазето се водеше партер.

Излезе от кабината. Вратите се затвориха зад гърба му. Седнал в мрака, той се помъчи да обмисли трезво ситуацията. Защото новината преобръщаше всичко. До тръгването на автобуса за летището оставаха осем минути. Разполагаше с осем минути да вземе решение.

— Разглеждам снимки — унило отбеляза Хари.

Халвуршен вдигна глава от бюрото си.

— Хубаво, разглеждай.

— Ще ме улесниш, ако престанеш да се чукаш с пръст по челото. Откъде се сдоби с този досаден навик?

— С това ли? — Халвуршен погледна пръстите си, щракна във въздуха и се засмя малко смутено. — Имам го отдавна.

— Откога?

— Баща ми беше фен на Лев Яшин — руския вратар от шейсетте.

Хари чакаше продължението.

— Баща ми искаше да стана вратар на отбора в Стайншер. Когато бях малък, непрекъснато щракаше с пръсти пред лицето ми, за да свикна да не се стряскам от изстрели към вратата. Бащата на Яшин го тренирал по същия начин. Ако успеех да не мигна, ми даваше бучка захар.

В кабинета за миг настъпи пълна тишина.

— Шегуваш се.

— Не. Кафява бучка захар, много вкусна.

— Говорех за това щракане. Истина ли е?

— Да. Непрекъснато щракаше под носа ми. Докато вечеряхме, докато гледахме телевизия, дори когато у дома ми гостуваха приятели. Накрая и аз започнах да щракам. На всичките си раници бях написал името на Яшин. Дълбаех го и в чина. До ден-днешен използвам Яшин като парола за достъп до компютърни програми, макар да осъзнавам, че всичко с било манипулация. Разбираш ли?

— Не. И това щракане помогна ли ти?

— Да, не се стряскам от изстрели.

— А…?

— Оказа се, че нямам дарба за футболист.

Хари стисна горната си устна с два пръста.

— Откри ли нещо интересно на снимките? — попита Халвуршен.

— Не. Няма и да открия, ако продължаваш да си удряш челото и да дуднеш.

Халвуршен поклати глава.

— Нали щяхме да ходим в щабквартирата на Армията на спасението?

— Ще ходим, след като приключа. Халвуршен!

— Да?

— Не можеш ли да спреш да дишаш толкова… шумно?

Младият полицай затвори уста и притаи дъх. Хари пак го стрелна с поглед, а на устните му се изписа лека усмивка. Е, Халвуршен не би се заклел, че е точно усмивка. После в челото на Хари отново се вряза дълбока бръчка.

— Ела да ти покажа нещо, Халвуршен.

Младият полицай заобиколи бюрото. Пред Хари лежаха две снимки на публиката на площад „Егер“.

— Виждаш ли мъжа с шапката и шалчето на врата? — Хари посочи неясно лице върху едната снимка. — Тук стои пред Роберт, встрани от музикантите, нали?

— Да…

— А сега виж другата снимка. Същата шапка, същото шалче, но сега е в средата, точно пред бандата.

— Какво толкова странно намираш? Застанал е в средата, за да чува и вижда по-добре концерта.