Ю Несбьо - Спасителя

— Оставих летните гуми в багажника.

Още преди да пуснат съобщението по високоговорителите на летището, той разбра какво става.

„Due to the weather conditions, the airport has been temporarily closed.“ 13 13 Due to the weather conditions, the airport has been temporarily closed (англ.) — Летището се затваря временно заради атмосферните условия. — Б.пр.

Не е станало нищо фатално, каза си той. С тази мисъл се успокои и когато преди час пристигна първото съобщение за отложеното излитане на самолета.

Чакаха, а снегът покри самолетите навън с дебела пелена. Инстинктивно се оглеждаше за униформени. На летището сигурно не ходят в цивилно облекло, въобразяваше си той.

Когато жената, облечена в синьо, вдигна микрофона зад гишето на изход 24, той го прочете по физиономията й: полетът за Загреб се отменя. Тя изрази съжалението си и увери пътниците, че ще излетят за дестинацията си на следващата сутрин в 10:40. Хората в чакалнята простенаха отчаяно. Служителката изчурулика, че самолетната компания ще осигури влак до Осло и хотелски стаи в хотел „Радисън“ за транзитните пътници и за пътниците с двупосочен билет.

Не е станало нищо фатално, повтори си той, докато влакът профучаваше през тъмнината. Спря само на една гара преди Осло — до група къщи, разположени на побеляло поле. Снежинките трепкаха под прожекторите. Под една пейка на перона зъзнеше куче. Приличаше на Тинто — бездомното игриво куче, което тичаше из квартала им във Вуковар. Джорджи и неколцина по-големи момчета му сложиха кожен нашийник с надпис: „Име: Тинто. Собственик: Svi .“ Всички. Никой не искаше да навреди на Тинто. Понякога това обаче не е достатъчно.

Влакът въздъхна проточено и отново потегли в снежната виелица.

Юн застана в онзи край от стаята на Теа, който оставаше извън полезрението на хората до входната врата. Тя отвори. Чу се гласът на Ема, съседката й:

— Извинявай, Теа, но един човек държи веднага да говори с Юн Карлсен.

— С Юн?

— Да — потвърди непознат мъжки глас. — Посъветваха ме да го потърся на този адрес, в жилището на Теа Нилсен. Долу звънците не са надписани, но тази дама беше така любезна да ме упъти.

— Търсите Юн при мен? Не знам откъде ви е…

— Полицай съм. Казвам се Хари Хуле. Става дума за брат му.

— Какво за Роберт?

Юн се показа на вратата. Полицаят — мъж с неговия ръст и светли сини очи — го огледа.

— Да не би да е направил нещо лошо? — попита Юн и се опита да игнорира любопитната съседка, която надничаше над рамото на полицая.

— Нямаме такава информация — отвърна инспекторът. — Може ли да вляза?

— Да, заповядайте — покани го Теа.

Полицаят влезе и хлопна вратата под носа на разочарованата Ема.

— За съжаление ви нося лоши новини. Седнете, моля.

Тримата се настаниха до ниската масичка. Когато полицаят им съобщи трагичната вест, Юн се наведе инстинктивно напред, все едно го удариха в стомаха.

— Мъртъв? — прошепна Теа. — Роберт?

Полицаят се изкашля и продължи да говори. Думите му стигаха до съзнанието на Юн като неясни, закодирани, почти неразбираеми звуци. Докато полицаят ги запознаваше с обстоятелствата около смъртта на брат му, Юн гледаше напред, вторачен в полуотворената уста на Теа, в лъскавите й влажни алени устни. Тя дишаше пресекливо. Юн изобщо не забеляза, че полицаят млъкна.

— Юн? Отговори на въпроса — подкани го Теа.

— Извинете ме. Аз… Какво ме попитахте?

— Знам колко тежко ви е в момента, но искам да знам дали брат ви е имал врагове.

— Роберт?

Сякаш всичко около Юн се случваше на забавен каданс. Усещането продължи дори когато поклати отрицателно глава.

— Ясно — кимна полицаят, без да записва нищо в бележника пред себе си. — Възможно ли е работата му или личните му занимания да са предизвикали нечия агресия?

Юн се разсмя — напълно неуместно.

— Роберт работи в Армията на спасението. Нашият враг е бедността. Материалната и духовната. Не се случва често да убият човек заради подобна благородна борба.

— Мм. Това по отношение на работата му. Как стоят нещата в личен план?

— По същия начин.

Полицаят не бързаше да зададе следващия си въпрос.

— Роберт се държеше приятелски с хората — сподели Юн и усети как гласът му започва да трепери. — Беше лоялен. Всичко го харесваха. Той… — сълзите го задавиха.

Полицаят огледа стаята. Очевидно ситуацията потискаше и него, но той търпеливо изчака Юн да се успокои.

— Понякога ставаше малко див — отрони Юн; продължаваше да преглъща все така с усилие. — Малко… импулсивен. Вероятно някои хора биха го описали като циник. Но Роберт просто се държеше така. Не представляваше опасност за никого.