Ю Несбьо - Спасителя

Мартине шофираше, наведена напред. Снегът се сипеше по предното стъкло.

— Министърът се изказа много положително — доволно отбеляза Давид Екхоф.

— Това беше ясно от самото начало — отвърна Мартине. — Политици като него няма да дойдат да ядат супа с журналисти, ако предварително са решили да откажат финансова подкрепа. Иначе няма да ги преизберат.

— Така е — въздъхна комендантът. — Права си. — Загледа се през прозореца. — Рикард е чудесно момче, нали?

— Повтаряш се, татко.

— С малко напътствия ще се превърне в превъзходен сътрудник.

Мартине сви пред гаража под щабквартирата, натисна дистанционното и металната врата се вдигна. Колата влезе вътре. Гумите с шипове изпращяха върху пода в празния паркинг.

Под една от лампите до синьото волво на коменданта стоеше Рикард, облечен в работен гащеризон и с ръкавици. Вниманието на Мартине обаче прикова не той, а високият рус мъж до него. Веднага го позна.

Мартине паркира до волвото, но започна да рови в чантата си и не слезе веднага. Комендантът остави вратата отворена и тя чу гласа на полицая:

— Екхоф?

Въпросът отекна между голите стени.

— Да. С какво мога да ви помогна, млади човече?

Дъщеря му неведнъж бе чувала този тон — дружелюбен, но властен.

— Казвам се Хари Хуле, старши инспектор в полицейския окръг на Осло. Идвам във връзка с един от подчинените ви. Роберт…

Мартине усети погледа на полицая върху себе си, докато слизаше от колата.

— … Карлсен — продължи Хуле и се обърна към коменданта.

— Брат — поправи го Давид Екхоф.

— Моля?

— Предпочитаме да гледаме на колегите си като на роднини.

— Разбирам. В такъв случай се налага да ви съобщя скръбната вест за починал в семейството ви, Екхоф.

Мартине усети как гърлото й се сви. Полицаят изчака, за да им даде възможност да асимилират новината, и продължи:

— Тази вечер в седем часа Роберт Карлсен е бил застрелян на площад „Егер“.

— Мили боже! — възкликна Екхоф. — Как така застрелян?

— Знаем само, че неидентифициран мъж от тълпата го е застрелял и е избягал.

Комендантът поклати недоверчиво глава.

— Но нали… казахте… в седем? Защо досега никой не ми е съобщил?

— В такива случаи следваме обичайните процедури. Първо уведомяваме най-близките. За жалост не успяхме да се свържем с тях.

От търпеливия делови тон на полицая Мартине се досети, че е свикнал хората да му задават напълно несъществени въпроси, когато им поднесе скръбна вест.

— Ясно — Екхоф напълни бузите си с въздух и го издуха. — Родителите на Роберт вече не живеят в Норвегия. Но защо не съобщихте на брат му Юн?

— Не си е вкъщи и не отговаря на мобилния си телефон. Посъветваха ни да го потърсим в щабквартирата: понякога оставал там да работи до късно. Тук обаче намерих само този младеж — Хари кимна към Рикард.

Той приличаше на тъжна горила с втренчен в нищото поглед, отпуснати ръце в големи работни ръкавици, и обилно изпотена горна устна, покрита с набол мустак.

— Имате ли представа къде бихме могли да го открием? — попита полицаят.

Мартине и баща й се спогледаха и поклати отрицателно глава.

— А някакви предположения кой би искал да отнеме живота на Роберт Карлсен?

Двамата отново поклатиха глава.

— Добре тогава. Е, вече знаете за случилото се. Сега бързам, но утре ще дойда пак, за да поговорим.

— Разбира се, инспекторе — кимна комендантът и се поизправи. — Преди обаче да тръгнете, ще ни запознаете ли с подробности какво точно е станало?

— Нямам време, прочетете в телетекста.

Мартине забеляза как баща й пребледня. Тя се обърна към полицая. Погледите им се срещнаха.

— Съжалявам — каза той. — В началния етап на всяко разследване най-важно е да не се губи ценно време.

— Проверете… проверете при сестра ми, Теа Нилсен — обади се Рикард и преглътна с усилие. — Живее на улица „Гьотеборг“, в апартамент на Армията.

Хари кимна. Преди да тръгне, се обърна към Екхоф.

— Защо родителите на Рикард Карлсен не живеят в Норвегия?

— Дълга история. Изпаднаха от редиците ни.

— В смисъл?

— Изгубиха вярата си. Хора, израснали с ценностите на Армията, често изпитват сериозни затруднения, когато изберат друг житейски път.

Мартине наблюдаваше баща си. Но дори тя — родната му дъщеря — не успя да долови неискреността в гранитното му лице. Полицаят им обърна гръб и си тръгна. Очите й плувнаха в сълзи. Когато тропотът от крачките му заглъхна, Рикард се изкашля.