Ю Несбьо - Спасителя

Жената, бледа, облечена в тънко кожено яке с дупки на лактите, коленичи до безжизненото тяло.

— Роберт?

Тя докосна врата му с костеливата си ръка. После вдигна заканително пръст към групата:

— Престанете, за бога!

Музикантите спряха.

— Момчето умира. Повикайте лекар, бързо!

Отново провери пулса му. Нищо. Не й се случваше за първи път. Понякога лекарите успяват да ги съживят, но най-често се стига до фатален край. Жената недоумяваше как младеж от Армията на спасението умира от свръхдоза. Нима и те се боцкаха? Невъзможно. Заваля сняг. Снежинките се топяха върху бузите, затворените му очи и разтворените устни. Хубав младеж. Колко прилича на сина ми, докато спи, помисли си жената. Изведнъж забеляза тънката струйка кръв от черната дупчица на челото му, която се стичаше по слепоочието и ухото му.

Някой я повдигна оттам и я отведе. Над младежа се надвеси мъж. Докато я дърпаха, погледна за последен път лицето му и дупката от куршума и изведнъж я прониза болезненото прозрение, че такава съдба очаква и собственото й дете.

Вървеше бързо. Не твърде бързо, все пак не искаше да го заподозрат, че бяга. Избра си гърба на един човек пред него, който подтичваше, и тръгна по петите му. Никой не го спря. Не бе и очаквал друго. Изстрел от пистолет обикновено кара хората да отстъпят назад, а гледката на убит — да побегнат. В този случай повечето дори не разбраха какво стана.

Последната задача.

Бандата продължаваше да свири.

Заваля сняг. Още по-добре — минувачите забиваха поглед в земята, за да запазят очите си от прехвърчащите снежинки.

Стотина метра по-надолу се виждаше жълтата сграда на Централната гара. Споходи го познатото усещане за недосегаемост: всичко се разми пред очите му; сръбският танк Т-55 му се струваше като муден железен великан, сляп и глух; обзе го увереността, че когато се прибере, ще намери града си непокътнат.

Мястото, където искаше да пусне пистолета си, бе заето.

Натрапникът имаше нови модерни дрехи, като изключим сините му маратонки. Лицето му обаче изглеждаше загрубяло, почерняло като на ковач. Мъжът или момчето — все едно — явно бе решил да остане там известно време, защото бе напъхал цялата си дясна ръка в отвора на зеленото кошче.

Погледна си часовника, без да спира. Изминаха две минути от изстрела. До тръгването на влака оставаха единайсет. Още не се бе отървал от оръжието. Подмина кошчето за отпадъци и продължи към ресторанта.

Срещу него се зададе мъж. Измери го с очи, но не се обърна да го огледа.

Втурна се в ресторанта.

В гардероба една майка се мъчеше да закопчее ципа на якето на сина си. Изобщо не го погледнаха. Кафявото му палто от камилска вълна беше окачено на същото място. Отдолу стоеше куфарът. Взе палтото и куфара и влезе в мъжката тоалетна. Заключи се в една кабинка, съблече си непромокаемото яке, прибра шапката в джоба и си облече палтото. Макар да нямаше прозорци, сирените отвън се чуваха. Огледа се. Трябва да се отърве от пистолета. Нямаше голям избор. Качи се върху тоалетната чиния, протегна се, свали белия капак за вентилационния люк на стената и се помъчи да натика вътре пистолета. Не успя, имаше решетка.

Слезе. Задъхваше се. Стана му горещо. До тръгването на влака оставаха осем минути. Може да се качи на следващия, разбира се. Нищо фатално. Проблемът беше, че изминаха девет минути, без да успее да се отърве от оръжието. Тя непрекъснато му повтаряше: повече от четири минути означава неприемлив риск.

Можеше и да остави пистолета на пода в тоалетната, но един от принципите в работата му гласеше: „погрижи се да открият оръжието чак след като си в безопасност“.

Излезе от кабинката и застана на мивката. Докато си миеше ръцете, обходи с поглед пустото помещение. Upomoc! 12 12 Upomoc! (сърбохърв.) — Помощ! — Б.пр. Очите му се спряха върху дозатора за течен сапун.

Юн и Теа излязоха прегърнати от ресторанта на улица „Торг“.

Теа нададе вик, защото се подхлъзна на леда под коварния мек, току-що паднал сняг, и едва не повлече Юн със себе си. Той спаси положението в последния момент. Смехът й звънтеше приятно в ушите му.

— Ти ми каза „да“! — извика той към небето и усети как снежинките се топят по лицето му. — Съгласи се да станеш моя жена!

Сирена наруши нощната тишина. После още няколко. Идваха от „Карл Юхан“.

— Да отидем ли да видим какво се е случило? — попита Юн и я хвана за ръка.

— Не, не искам — намръщи се Теа.

— Хайде, ела!