Ю Несбьо - Спасителя

— Приготвена е по наша рецепта — отвърна комендантът. — Преди няколко години издадохме готварска книга. Бих ви я препоръчал…

Даде знак на Мартине, тя се приближи и остави книгата до чинията със супа на министъра.

— … ако някога ви се прииска да си приготвите вкусно и питателно ястие.

Малцината журналисти и фотографи, дошли във „Фюрлюсе“, се засмяха. Единствените посетители в кафенето бяха двама старци от Приюта, подпухнала от плач жена в палто и наркоман с рана на челото. Последният трепереше като лист, защото му предстоеше да го прегледат в армейския медицински пункт на втория етаж. Впрочем скромният брой на гостите във „Фюрлюсе“ си имаше съвсем логично обяснение: просто кафенето по принцип не работеше по това време на денонощието. За съжаление обаче натовареният график на министъра не му позволи да посети „Фюрлюсе“ преди обяд и се наложи комендантът да му обясни, че всяка сутрин вътре е пълно с хора. Давид Екхоф осведоми министъра за разходите по поддръжката на „Фюрлюсе“ и за ефективното усвояване на средствата. Министърът кимаше одобрително, докато послушно хапваше от супата.

Мартине погледна часовника: 18:45. Секретарят на министъра предупреди, че посещението приключва в 19:00.

— Благодаря за вечерята — усмихна се министърът. — Ще успеем ли да поздравим някои от гостите ви?

Секретарят кимна.

Ама че преструвки, помисли си Мартине. Та нали точно затова бяха дошли: да се запознаят с посетителите в кафенето на Армията. Нищо не пречеше министърът да одобри отпускането на субсидии и по телефона, без да идва лично. Целта на сегашното му посещение беше журналистите да видят как министърът на социалните грижи се смесва с нуждаещите се, хапва супа, ръкува се с наркомани и изслушва историите им с дълбоко съчувствие.

Пресаташето даде знак на фотографите да снимат. По-точно, подкани ги да запечатат епохалния миг, защото така й се искаше.

Министърът стана, закопча си сакото и огледа помещението. Мартине се опитваше да обмисли възможностите му от негова гледна точка: двамата старци явно живееха в дом за възрастни и не бяха подходящи за целта му да се появи на първа страница на водещите вестници със заглавие „Министър се ръкува с утайката на обществото“. Раненият наркоман, макар и идеален представител на споменатата прослойка, изглеждаше твърде непредсказуем, а жената… Жената приличаше на обикновена гражданка, с която всеки норвежец би се идентифицирал. Тя би събудила всеобщо съчувствие, особено ако сподели сърцераздирателната си история.

— Важно ли е за вас да идвате тук? — попита министърът и й протегна ръка.

Жената вдигна очи. Министърът се представи.

— Перниле — подхвана тя, а той я прекъсна:

— Малкото име е достатъчно, Перниле. Дошли са журналисти и много искат да ни снимат заедно. Имате ли нещо против?

— Холмен — отрони тя и подсмръкна в носната си кърпичка. — Перниле Холмен.

Тя посочи към масата, където пред една от снимките гореше свещ.

— Дойдох, за да почета паметта на сина си. Моля ви, оставете ме на спокойствие.

Мартине остана при нея, докато министърът се оттегли с бързи крачки и се приближи до двамата старци.

— Моите съболезнования за случилото се с Пер — прошепна Мартине.

Жената вдигна подпухналото си от плач и успокоителни лице.

— Познавахте ли сина ми? — попита тя.

Мартине винаги предпочиташе да казва истината. Дори когато боли. Не заради възпитанието си, а защото сама откри колко по-лесно се живее без лъжа. В задавания глас на майката обаче Мартине чу отчаяна молба. Молба някой да й каже, че е възприемал сина й не само като роботизиран наркоман и бреме, от което обществото най-после се е освободило, а като човек, като близък познат, приятел, а защо не и любимец.

— Госпожо Холмен — подхвана Мартине със свито гърло, — познавах Пер. Беше много добро момче.

Перниле Холмен премига два пъти, без да отрони дума. Помъчи се да се усмихне, ала лицето й само се сгърчи в болезнена гримаса. Едва успя да отрони едно „благодаря“ и сълзите рукнаха по бузите й.

Мартине забеляза как комендантът я повика с ръка да се приближи към масата им, но тя не отиде.

— Отведоха… отведоха и съпруга ми — изхлипа Перниле Холмен.

— Моля?

— Полицаите. Според тях той е убил Пер.

След малко Мартине остави Перниле Холмен на спокойствие. Дъщерята на коменданта си спомни за разговора с високия рус полицай. Стори й се искрен, когато твърдеше, че иска да разкрие убийството на младежа, защото го е грижа за посетителите на „Фюрлюсе“. Мартине усети прилив на гняв. Същевременно недоумяваше защо изпитва ярост към човек, когото не познава. Погледна часовника. 18:55.