Ю Несбьо - Спасителя

— Татко…

— Секунда — той свали прозореца. — Рикард!

Пред входа на Храма, точно до щабквартирата, стоеше млад мъж. Сепна се и хукна към колата с кривите си х-образни крака. Държеше ръцете си плътно към тялото. Подхлъзна се и залитна, но успя да си възвърне равновесието. Когато стигна до автомобила, вече се беше задъхал:

— Да, коменданте?

— Наричай ме Давид като всички останали, Рикард.

— Дадено, Давид.

— Не е нужно да споменаваш името ми във всяко изречение.

Погледът на Рикард скачаше от комендант Давид Екхоф към дъщеря му Мартине. Младият мъж избърса потта над горната си устна. Мартине често се питаше как с възможно човек да се поти толкова обилно на точно определено място от тялото си, независимо от атмосферните условия. Най-много пот избиваше, докато седеше до нея по време на литургия или другаде и се навеждаше да й прошепне нещо, което по принцип би я развеселило, ако не забелязваше неумело прикритата му нервност и натрапливото му старание да й се хареса. Нямаше как да не обърне внимание и на потната му горна устна. Понякога, докато Рикард седеше съвсем близо до нея, Мартине долавяше и стържене изпод пръстите му, избърсващи потта от устната. Защото освен обилна пот, организмът му произвеждаше и много гъста брада. Пристигаше сутринта в щабквартирата гладко избръснат, а след обяд по бялата му кожа се образуваше тъмен слой. Мартине бе забелязала, че Рикард се бръсне по два пъти на ден.

— Пошегувах се, Рикард — усмихна се Давид Екхоф.

Макар да знаеше, че баща й не го прави с цел да засегне някого, Мартине не одобряваше неговите закачки. Комендантът сякаш не си даваше сметка колко неуместно е непрекъснато да командва хората около себе си.

— Да, да — Рикард се засмя, за да прикрие смущението си, и се наведе. — Здравей, Мартине.

— Здрасти, Рикард — отвърна тя и се престори на много заета с разучаването на батерията.

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита го комендантът. — През последните дни по пътищата се образува много лед, а гумите на колата ми са без шипове. Трябва да ги сменя, но сега имам работа във „Фюрлюсе“ и…

— Знам — побърза да го увери Рикард. — Ще вечеряте с министъра на социалните грижи. Надявам се да дойдат много журналисти. Разговарях с началника на пресслужбата.

Давид Екхоф се усмихна снизходително.

— Радвам се, че се интересуваш от мероприятията ни. Но сега ми трябваш за друго. Колата ми е в гаража, а не мога повече да шофирам с гуми без шипове. Вероятно се досещаш…

— Гумите с шипове в багажника ли ги държите?

— Да. Но те моля да ги смениш само при условие, че нямаш никаква по-важна работа. Тъкмо се канех да се обадя на Юн и да го…

— Няма нужда — поклати категорично глава Рикард. — Ще се справя за нула време. Можете да разчитате на мен… Давид.

— Сигурен ли си?

— Че можете да разчитате на мен ли? — обърка се Рикард.

— Че нямаш по-наложителна работа.

— Да, за мен ще бъде удоволствие. Обичам да се занимавам с коли и да… да…

— Да сменяш гуми?

Рикард преглътна с мъка и кимна. По лицето на коменданта се разля широка усмивка.

Екхоф затвори прозореца на колата и Мартине потегли.

— Не е редно да се възползваш така невъзмутимо от услужливостта на Рикард — отбеляза строго тя.

— От покорството му, искаш да кажеш — отвърна баща й. — Не се тревожи, миличка, просто го подлагам на изпит.

— С каква цел? Да разбереш колко е самопожертвователен и какво страхопочитание изпитва към теб ли?

— По-скоро второто — засмя се комендантът. — Разговарях със сестрата на Рикард, Теа, и тя случайно ми спомена, че Рикард се мъчел да приключи с бюджета до утре, когато изтича крайният срок. В случая трябваше да ми откаже, за да свърши по-важния си ангажимент, и да ме остави да повикам Юн.

— Е, и? Какво като се съгласи да ти смени гумите? Просто иска да бъде учтив.

— Рикард безспорно е много възпитан и пъргав. Работлив и надежден. Само искам да съм сигурен, че умее да устоява на натиск и притежава мъжество, задължително за човек на ръководна позиция.

— Според слуховете Рикард няма никакви шансове да получи работата.

Давид Екхоф погледна надолу към ръцете в скута си и се усмихна едва забележимо.

— Така ли? Впрочем оценявам желанието ти да застъпиш за Рикард.

Мартине усети погледа на баща си, без да отмества очи от пътя.

— Нашето и неговото семейство поддържаме приятелски отношения от много години. Те са свестни хора. Отдали са се на Армията.

Мартине си пое дълбоко въздух, за да овладее гнева си.