Ю Несбьо - Спасителя

— Ясно като… мда… напълно ясно, шефе.

— Това е всичко за днес, Хуле.

Хаген седна на стола, извади лист хартия от чекмеджето и започна да чете напълно невъзмутимо, все едно Хари вече бе напуснал кабинета му. Внезапно вдигна глава и по лицето му се изписа изненада, задето старши инспекторът продължава да стои пред него.

— Има ли още нещо, Хуле?

— Мм, сетих се… Нали японците изгубиха войната?

След като Хари си тръгна, Гюнар Хаген дълго се взира с невиждащи очи в листа пред себе си.

Ресторантът беше наполовина пълнен. Точно като предния ден. На вратата го посрещна симпатичен млад сервитьор със сини очи и руси къдрици. Заприлича му много на Джорджи и той с мъка откъсна очи от него. Устните на сервитьора се разтеглиха в усмивка: явно го разкри.

Докато си оставяше палтото и непромокаемото яке в гардероба, усети върху себе си погледа на сервитьора.

— Името ви? — попита той.

После зашари с пръст по списъка с резервациите и го намери.

— Пипнах ви — пошегува се той и прикова сините си очи в госта, докато онзи се изчерви.

Ресторантът не предлагаше особено луксозна обстановка, но като пресметна на ум, излезе, че цените са направо безумни. Поръча си макарони и чаша вода. Беше гладен. Сърцето му биеше равномерно и спокойно. Останалите посетители в ресторанта разговаряха. Усмихваха се и се смееха, все едно нищо не ги застрашава. Винаги се удивляваше как е възможно да не забелязват черния му ореол. Нима от тялото му не лъха вледеняващ хлад и дъх на гнилоч?

Недоумяваше как никой друг не го усеща.

Навън часовникът на кметството удари шест пъти.

— Приятно местенце — отбеляза Теа и се огледа.

От масата им в просторния ресторант се виждаше пешеходната зона. От невидимите тонколони се носеше дискретна успокояваща музика стил „ню ейдж“.

— Исках всичко да е специално — Юн разгледа менюто. — Какво си избра за вечеря?

Погледът на Теа скачаше безцелно по страниците.

— Първо искам да пия вода.

Теа пиеше много вода. Юн знаеше, че го прави заради диабета и бъбреците.

— Много трудно ми е да се спра на нещо. Има богат избор и всичко изглежда примамливо.

— Е, човек не може да опита от всичко в менюто.

— Така е…

Юн преглътна смутен. Думите просто му се изплъзнаха. Вдигна очи. Теа явно не обърна внимание. Изведнъж обаче се сепна:

— Какво имаш предвид?

— С кое? — небрежно подхвърли той.

— Че човек не може да опита от всичко в менюто. Познавам те, Юн. Какво намекваш?

Той вдигна рамене.

— Нали се разбрахме да си кажем всичко, преди да се оженим?

— Да. И?

— Сигурна ли си, че не си премълчала нещо?

— Да, сигурна съм, Юн — въздъхна изморено тя. — Не съм била никога с друг мъж… по този начин.

Но той забеляза нещо в погледа й, в изражението й. Едно мускулче в ъгъла на устата й се изкриви, очите й потъмняха като свиваща се бленда на фотоапарат. Той не се стърпя:

— Дори с Роберт?

— Какво?

— И с Роберт ли не си била? Помня, че двамата с него флиртувахте първото лято в „Йостгор“.

— Тогава бях на четиринайсет, Юн!

— Е, и?

Първоначално тя го изгледа изумено. После се затвори в черупката си, нещо в очите й угасна и тя се отнесе другаде. Юн обгърна ръката й с двете си длани и прошепна:

— Извинявай, извинявай, Теа. Не знам какво ми стана. Просто… Хайде да го забравим.

— Избрахте ли си? — обади се сервитьорът.

— Свежи аспержи за предястие — Теа му подаде менюто. — И телешка пържола „Шатобриан“ с манатарки за основно ястие.

— Чудесен избор. Позволявате ли да ви препоръчам прекрасното червено вино на добра цена, което получихме днес?

— Позволяваме, но предпочитаме вода — отговори тя с ослепителна усмивка. — Колкото може повече вода.

Юн я погледна. Способността й да прикрива чувствата си будеше възхищението му. Теа изчака сервитьора да се отдалечи и погледна въпросително Юн:

— Свърши ли с разпита? А какво ще кажеш за себе си?

Юн се усмихна и поклати глава.

— Никога не си имал приятелка — отбеляза тя. — Дори в „Йостгор“.

— И знаеш ли защо? — Юн сложи ръката си върху нейната.

Тя поклати глава.

— Защото през онова лято се влюбих в едно момиче — Юн прикова настойчиво поглед в нея. — Тя беше само четиринайсетгодишна. Оттогава не съм спирал да я обичам.

По лицето й се разля щастлива усмивка. Юн забеляза с радост, че Теа излезе от скривалището си и се върна при него.

— Чудесна супа!

Министърът на социалните грижи се обърна към комендант Давид Екхоф, но изрече похвалата си достатъчно силно, за да я чуят и журналистите.