Ю Несбьо - Спасителя

— Наздраве! — отвърна Теа и послушно вдигна чашата си.

След като отпиха, се погледнаха и устните му изговориха беззвучно „обичам те“.

Тя сведе стеснително очи, но се усмихна.

— Имам подарък за теб.

— Така ли? — закачливо попита тя.

Бръкна в джоба на сакото си. Под мобилния телефон напипа опакованата твърда кутийка от златарското ателие. Сърцето му заби бързо. Боже, с какво вълнение и с какъв трепет очакваше тази вечер, този миг!

Телефонът извибрира.

— Какво има? — попита Теа.

— Нищо, нищо, извинявай. Връщам се след секунда.

В тоалетната извади телефона и погледна екрана. Въздъхна и натисна зелената слушалка.

— Здрасти, сладурче, как си?

Гласът й звучеше весело, все едно току-що й бяха разказали виц, а тя се бе сетила за него и бе решила съвсем спонтанно да му се обади. Юн обаче видя шестте пропуснати повиквания от нея.

— Здравей, Рагнхил.

— Какъв е този странен шум? Да не би…

— В тоалетната съм, в един ресторант. Вечерям с Теа. Ще говорим друг път.

— Кога?

— Ами… друг път.

Мълчание.

— Добре тогава.

— Рагнхил, трябва да ти кажа нещо. Вероятно се досещаш и сама за какво става дума. — Той си пое дъх. — Двамата с теб нямаме…

— Юн? Не те чувам.

Той се съмняваше, че е така.

— Може ли да се отбия у вас утре вечер? — попита Рагнхил. — И тогава ще ми обясниш.

— Утре вечер няма да бъда сам. Отсега нататък…

— Хайде да се срещнем в „Гранд“ на обяд. Ще ти пратя номера на стаята като есемес.

— Рагнхил, не става…

— Нищо не чувам. Обади ми се утре. Впрочем недей, цял ден съм на срещи. Аз ще те потърся. Не си изключвай телефона. Забавлявай се, сладурче.

— Рагнхил? Ало?

Юн погледна екрана. Беше затворила. Защо просто не излезе навън и не й се обади пак? Да свърши неприятната задача, щом веднъж е започнал. Това е единственото правилно решение. Единствено умно решение. Незабавно да тегли чертата и да приключи тази история.

Озоваха се един срещу друг, но служителят от Армията не го видя.

Мъжът с пистолета дишаше спокойно. Пръстът му натисна спусъка и бавно потъна навътре. Погледите им се срещнаха. Странно, помисли си убиецът, войникът не изглежда нито изненадан, нито шокиран, нито изплашен. По лицето му не премина някакво просветление, сякаш самият вид на пистолета му отговори на въпрос, който отдавна не му даваше мира. Куршумът го прониза.

Ако пукотът бе съвпаднал с ударите на малкия барабан, вероятно музиката щеше да заглуши изстрела, но не става така. Неколцина души се обърнаха към мъжа с непромокаемото яке и видяха пистолета в ръката му. Войникът от Армията на спасението с чело, продупчено от куршум точно под буквата А на униформената му шапка, политна назад, а отпуснатите му ръце се разлюляха като на марионетка.

Хари се сепна във фатерщула. Явно е заспал. В стаята цареше тишина. Кое тогава го събуди? Ослуша се. Чуваше се само монотонното тихо приспивно жужене на града. Не, имаше и друг звук. Наостри уши. Ето го пак. Едва доловим. След като успя да го изолира от останалите глухи шумове, звукът стана по-отчетлив. Тик-так.

Хари поседя във фатерщула със затворени очи. После, в изблик на безпаметна ярост, се втурна в спалнята, грабна часовника на Мьолер от чекмеджето, отвори прозореца и го запрати в тъмнината с всичка сила. Чу как часовникът се удари в стената на съседната сграда и падна върху заледения асфалт. Затръшна гневно прозореца, сложи райберите, върна се във всекидневната и усили музиката. Мембраните на тонколоните завибрираха толкова силно, че се размиха пред очите му. Високите честоти приятно гъделичкаха ушите му, а басът бумтеше в устата му.

Множеството загърби групата и се скупчи около мъжа, строполил се в снега. Фуражката — хвръкнала от главата му — падна пред стойката на микрофона. Вокалистът обаче не я забеляза и продължи да пее.

Две девойки съвсем близо до убития отскочиха панически назад. Едната закрещя от ужас.

Вокалистът, който до момента пееше със затворени очи, ги отвори и установи, че е изгубил вниманието на публиката. Обърна се и видя мъжа в снега. Певецът потърси с поглед член на охраната или някой от организаторите на турнето; някой, който да се справи със ситуацията. Понеже свиреха на открито, на улицата, и всичко беше импровизирано, музикантите продължиха да акомпанират на вокалиста.

Хората изведнъж се отместиха, за да пропуснат някого.

— Роберт! — извика жена, пробиваща си път с лакти, със сипкав глас.