Ю Несбьо - Спасителя

Хари си приготви рибена чорба от пакетче замразени зеленчуци, мляко и парчета рибено суфле. Взе си и багета. Всички продукти купи от кварталната бакалия, която съседът му от долния етаж, Али Ниази, стопанисваше заедно с брат си. До чинията със супа имаше и чаша вода.

Хари си пусна един диск и усили звука. Престана да мисли, концентрира се върху музиката и храната. Звук и вкус. Само това.

Третото парче от диска започна. Телефонът звънна. Отначало Хари реши да не вдига, но на осмото прозвъняване все пак стана и намали музиката.

— Ало.

— Какво правиш, Хари? — попита тихо Астри. Гласът й кънтеше, явно говореше от банята.

— Вечерям и слушам музика.

— Ще излизам на разходка. Близо до твоя квартал. Имаш ли планове за тази вечер?

— Да.

— Какви?

— Да слушам музика.

— Хм. Май не искаш компания.

— Нещо такова.

Мълчание. Астри въздъхна.

— Е, ако си промениш решението, ми звънни.

— Астри?

— Да?

— Проблемът е в мен, не в теб.

— Няма нужда да ми се извиняваш, Хари. Нали се разбрахме, че това не е жизненоважно за никой от двама ни. Исках просто да се позабавляваме.

— Някой друг път.

— Кога например?

— Например друг път.

— Тоест в далечно бъдеще?

— Да.

— Добре. Но не забравяй, че те харесвам, Хари.

Затвориха. Хари се изненада и изобщо не забеляза внезапната тишина в жилището си. Когато телефонът звънна, пред очите му се появи женско лице. За негово огромно учудване лицето не беше на Ракел, нито на Астри. Отпусна се във фатерщула и реши да не разсъждава по въпроса. Ако времето наистина е започнало да лекува любовната му мъка и Ракел постепенно изчезваше от организма му, значи новините са добри и Хари не изпитваше желание да усложнява процеса.

Наду музиката и прогони всички мисли от главата си.

Плати сметката. Остави клечката за зъби в пепелника и погледна часовника. До седем оставах три минути. Презрамките на кобура дращеха кожата на гърдите му. Извади снимката от вътрешния си джоб и я огледа за последен път. Време е, помисли си той.

Никой от гостите в ресторанта — дори двойката на съседната маса — не му обърна внимание, когато стана и отиде в тоалетната. Заключи се в една от кабинките, изчака минута, едва устоя на изкушението да се увери отново дали пистолетът е зареден. Бобо го научи, че ако човек свикне с лукса да проверява всичко по два пъти, все някога ще прояви небрежност.

Минутата изтече. Излезе от тоалетната, отиде в гардероба, облече си непромокаемото яке, завърза червеното шалче на врата си и нахлупи ниско шапката над очите си. Отвори вратата и се озова на улица „Карл Юхан“.

С бързи крачки пое към високата й част. Не защото времето го притискаше, а защото хората в Осло вървяха с такова темпо, а той не искаше да се отличава от тълпата. Мина покрай кошчето за отпадъци до уличен фенер, където миналия ден реши да изхвърли пистолета, след като свърши задачата си. Насред оживената улица. Полицаите щяха да го намерят, но какво от това? Важното беше да не го намерят у него.

Музиката се чуваше отдалеч. Пред музикантите в полукръг се бяха събрали няколкостотин души. Той пристигна точно в края на една песен. Докато тълпата аплодираше, се чу камбанен звън. Бе дошъл точно навреме. Пред групата висеше черна тенджера, окачена на дървена стойка, а до нея стоеше мъжът от снимката. Макар да го виждаше на слабото осветление от уличен фенер и две факли, у него не остана съмнение: мъжът до тенджерата носи палто и шапка с емблемата на Армията на спасението.

Вокалистът извика нещо на микрофона и тълпата избухна във весели възгласи и аплодисменти. Музикантите започнаха следващото парче. Блесна светкавица на фотоапарат. Звукът се усили. Барабанистът вдигаше високо дясната си ръка, преди да удари малкия барабан.

Проби си път през множеството. Застана на три метра от мъжа от Армията и провери дали зад гърба си има свободен коридор за отстъпление. Пред него двама тийнейджъри, по-ниски от него, издишаха бели облачета с дъх на дъвка. През ума му не мина нищо особено. Без да бърза и без излишно да се церемони, направи онова, за което бе дошъл: извади пистолета и го насочи напред с изпъната ръка. Така скъси разстоянието на около два метра. Прицели се. Мъжът до тенджерата се раздвои пред погледа му. Отвори присвитото си око и двете фигури пак се сляха в едно.

— Наздраве! — каза Юн.

Музиката се лееше от тонколоните като гъст пълнеж за сладкиши.