Ю Несбьо - Спасителя

— Той няма нищо общо, Хари — простенва тя. — Става дума за нас двамата. И за Олег.

— Не се крий зад Олег.

— Да се крия…

— Използваш го като заложник, Ракел…

— АЗ ли го използвам като заложник? Аз ли го отвлякох и опрях пистолет о слепоочието му, за да можеш ТИ да утолиш жаждата си за мъст?

Вените на шията й изпъкват и тя започва да крещи с ужасен, неузнаваем глас, защото нейните нежни гласни струни не са способни да понесат толкова силен гняв. Хари си тръгва и затваря внимателно, почти безшумно вратата.

Обърна се към Астри:

— Да, обичам я. А ти обичаш ли мъжа си?

— Да.

— Защо тогава му изневеряваш?

— Той не ме обича.

— Мм. И ти му отмъщаваш?

— Нищо подобно — изненада се от обяснението му тя. — Просто съм самотна. Освен това те харесвам. Сигурно и ти си легна с мен по същите причини. Ти нещо по-сериозно ли търсиш?

— Не, не — засмя се Хари. — Това напълно ме устройва.

— Как го уби?

— Кого?

— Ти колко души си убил? Питам те за похитителя.

— Не е важно.

— Любопитно ми е. Защо не ми разкажеш малко…

Тя мушна ръка между краката му, сгуши се в него и прошепна в ухото му:

— … подробности?

— Не е добра идея.

— Грешиш.

— Добре, но не ми харесва…

— Хайде де! — нетърпеливо процеди тя и стисна члена му.

Хари я погледна. В очите й проблеснаха сурови сини пламъчета. Тя побърза да смекчи изблика си с усмивка и добави с престорено сладникав глас:

— Направи го заради мен.

Навън температурата продължаваше да пада. Покривите на сградите в квартал Бишлет пукаха напевно, докато Хари й разказваше как се е случило всичко. Първоначално тя се вцепени, после издърпа ръката си и го помоли да спре.

Хари я изпрати до вратата. Върна се в спалнята и се ослуша. Тик-так.

Наведе се да вдигне сакото си, захвърлено на пода сред другите дрехи в прилив на страст, и намери в джоба източника на звука: прощалния подарък от Бярне Мьолер. Стъклото пред циферблата проблесна в мрака.

Хари прибра часовника в чекмеджето на нощното шкафче, но тиктакането го последва дори в съня.

Избърса излишното масло от частите на оръжието с една от белите кърпи в хотела.

Шумът от автомобилите навън достигаше до него като далечен, равномерен бумтеж и заглушаваше малкия телевизор в ъгъла, по който се ловяха само три канала със зърнеста картина. Езикът от телевизора звучеше като норвежки. Девойката на рецепцията взе сакото му и обеща утре сутринта да бъде почистено и изгладено. Остави разглобеното оръжие върху вестник. След като всички части изсъхнаха, той сглоби пистолета, насочи го срещу огледалото и натисна спусъка. Чу се гладко щракване на добре смазан механизъм. Движението на стоманата се пренесе по дланта, а после и по цялата му ръка. Изстрел без патрон, фалшива екзекуция.

Точно така се опитаха да пречупят Бобо.

През ноември 1991 година, след тримесечна непрекъсната обсада и бомбардировки, Вуковар най-сетне капитулира. Докато сърбите влизаха победоносно в града, рукна пороен дъжд. Заедно с оцелелите от ротата на Бобо — около осемдесет уморени до смърт, изнемощели от глад хърватски военнопленници — го накараха да се строи сред останките от някогашната главна улица в града. Сърбите им забраниха да мърдат, а самите те се прибраха на сухо и топло в палатките си. Тежки дъждовни капки се сипеха безспир и образуваха пяна в калта. След два часа първите изтощени войници започнаха да падат. Лейтенантът на Бобо напусна редицата, за да помогне на един от тях, но от близката палатка излезе сръбски редник — съвсем младо момче — и простреля лейтенанта в стомаха. Пленниците замръзнаха по местата си, взираха се в дъжда, който размиваше очертанията на околните възвишения, и се надяваха писъците на лейтенанта най-сетне да стихнат. Малкия спасител се разплака, но спря, щом чу гласа на Бобо зад гърба си:

— Без сълзи.

Следобед падна сумрак. Пристигна открит джип. Сърбите мигом се спуснаха от палатките и отдадоха чест. Явно мъжът в джипа беше комендантът. Наричаха го „Скалата с мекия глас“. Отзад в джипа седеше мъж с наведена глава в цивилно облекло. Джипът паркира точно пред ротата и понеже той се бе строил в първата редица, чу как комендантът подкани цивилния да огледа пленниците. Малкия спасител веднага позна цивилния, когато онзи вдигна глава: един от жителите на Вуковар, баща на негов съученик. Мъжът плъзна поглед по редиците, стигна до него, но с нищо не показа да го е познал. Комендантът въздъхна, изправи се в джипа и изкрещя — този път от мекия му глас нямаше следа: