Ю Несбьо - Спасителя

— Кой от вас с известен с прозвището Малкия спасител?

Никой не помръдна.

— Нима не смееш да излезеш напред, Малки спасителю? Ти, който взриви дванайсет наши танка, отне на жените ни съпрузите им, а на децата ни — бащите?

Той изчака.

— Явно няма да си признаеш. Кой от вас е Бобо?

Отново мълчание. Комендантът погледна цивилния, който посочи с разтреперан показалец Бобо във втората редица.

— Ела насам — изкомандва сърбинът.

Бобо се подчини. Шофьорът на коменданта бе слязъл от джипа. Бобо отдаде чест, а той замахна и събори фуражката му в калта.

— По радиостанцията ни съобщиха, че Малкия спасител е в твоята рота. Посочи ми го, ако обичаш.

— Не съм чувал за никакъв спасител — отвърна Бобо.

Комендантът вдигна пистолета и го удари. От носа на Бобо потече струйка кръв.

— Не ме баламосвай — подкани го той. — Ще се намокря, а и обядът ме чака.

— Казвам се Бобо, капитан съм в хърватската арм…

Комендантът кимна на шофьора, онзи хвана Бобо за косата и обърна лицето му нагоре. Дъждът изми кръвта, стичаща се от носа по устата и червения му шал.

— Глупак! — изрева комендантът. — Няма такова нещо като хърватска войска, има само предатели! Избирай: или да те убием веднага, или да ни спестиш разправията и да ни кажеш незабавно кой е Малкия спасител. Така или иначе ще го намерим.

— Така или иначе ще ме убиете — простена Бобо.

— Това е ясно.

— Защо?

Комендантът зареди пистолета си. От дръжката паднаха няколко дъждовни капки. Опря дулото о слепоочието на Бобо:

— Защото съм сръбски офицер. А човек трябва да уважава работата си. Готов ли си да умреш?

Бобо стисна очи. По миглите му блестяха капки дъжд.

— Къде е Малкия спасител? Броя до три и стрелям. Едно…

— Казвам се Бобо…

— Две!

— … и съм капитан в хърватската армия…

— Три!

Дори под силните удари на дъждовните капки щракването на пистолета без патрони прозвуча като изстрел.

— Извинявай, забравил съм да сложа пълнителя — каза комендантът.

Шофьорът му подаде пълнителя. Прикачи го, зареди и пак вдигна пистолета.

— Последен шанс! Едно!

— Казвам се… моята… рота служи към…

— Две!

— … първи пехотен батальон в… в…

— Три!

Нов изстрел без куршум. От гърдите на цивилния хърватин, седнал на задната седалка в джипа, се изтръгна глухо ридание.

— Я виж ти! Празен пълнител. Да пробваме ли с онези лъскавите пълнители, дето побират четири куршума?

Извади пълнителя, сложи нов, прицели се.

— Кой е Малкия спасител? Едно!

— Отче наш… — прошепна Бобо.

— Две!

Все едно небето се разтвори и дъждът заваля с оглушителен рев, сякаш в отчаян опит да спре жестокостта на хората. Малкия спасител не издържаше да гледа Бобо пред дулото на пистолета. Прииска му се да изкрещи, че търсеният човек е той. Ето ме, аз съм Малкия спасител, убийте мен, а не него! Погледът на Бобо се спря върху него за миг и той прочете в очите му безмълвната настойчива молба. Бобо леко поклати глава. Куршумът прониза Бобо и прекъсна връзката между тяло и душа. Погледът му угасна, животът си отиде.

— Ей, ти — извика комендантът и посочи един от мъжете в първата редица. — Твой ред е. Ела насам!

Към коменданта се втурна задъхан младият сръбски офицер, който застреля лейтенанта.

— До болницата има престрелка — съобщи той.

Комендантът изруга цветисто и махна на шофьора да пали двигателя. След секунда джипът изчезна в сумрака. Младия спасител знаеше, че сърбите няма от какво да се боят, защото в болницата няма хървати, способни да стрелят, нито годни оръжия.

Оставиха тялото на Бобо, проснато по лице, в черната кал. Падна гъста тъмнина. Сърбите в близката палатка вече не ги виждаха. Той се наведе над мъртвия си капитан, развърза възела и взе червения шал.

Предстоеше един шестнайсети декември с рекордно ниски температури за Осло през последните двайсет и четири години. В осем сутринта все още беше тъмно. Хари излезе от сградата на Главното управление, след като взе от Герд срещу разписка ключа за апартамента на Том Валер. Хари вървеше с разкопчана яка на палтото. Звукът от кашлицата му сякаш потъваше в памук, като че ли студът бе сгъстил въздуха.

Хората по улиците крачеха бързо в натоварения сутрешен час, за да се скрият на топло на работните си места. Хари обаче вървеше с бавни крачки и леко свиваше колене, за да не се плъзгат гумените подметки на кубинките му по леда.