Ю Несбьо - Спасителя

— Пак сме двамата с теб срещу целия свят, нали, Халвуршен?

С обичайния си поздрав за добро утро Хари нахълта въодушевен в кабинета.

— Имам две съобщения за теб. Новият шеф поръча да се отбиеш в кабинета му. Освен това се обади някаква жена. Искаше да говори с теб. Имаше много приятен глас.

— Охо? — Хари метна палтото си към закачалката, но не улучи.

— Виж ти! — възкликна Халвуршен. — Нима най-сетне успя да го превъзмогнеш?

— Моля?

— Пак хвърляш дрехи на закачалката. И говориш за двама ни срещу целия свят. Не си правил така, откакто Ракел те зар…

Хари го стрелна с предупредителен поглед и Халвуршен си затвори устата.

— Какво искаше жената?

— Да ти съобщи нещо важно. Името й е… — Халвуршен разрови бележките на бюрото — … Мартине Екхоф.

— Нищо не ми говори.

— Работи в кафенето на Армията на спасението.

— Аха, сетих се!

— Поразпитала насам-натам. Пер Холмен нямал дългове.

— Наистина? Мм. Ще й звънна. Дано има и друга информация.

— Мина ми през ума и поисках номера й, но тя наблегна, че няма какво повече да ни каже.

— Добре. Чудесно.

— Защо тогава изглеждаш толкова разочарован?

Хари се наведе да си вдигне палтото, но вместо да го окачи, го облече.

— Младши, налага се пак да изляза.

— Но шефът…

— Ще почака.

Портата на контейнерното депо зееше отворена, но на оградата висеше табела с предупреждение, че влизането с превозни средства е забранено. Знак насочваше водачите да оставят автомобилите на близкия паркинг. Хари се почеса по прасеца, огледа дългата свободна пътека между контейнерите и влезе с колата. Охранителят седеше в ниска къщичка с вид на строителна барака на колела, преживяла многократни надстройки през последните трийсет години. Което впрочем не беше никак далеч от истината. Хари паркира пред входа и измина оставащите няколко метра с бързи крачки.

Охранителят, облегнат на стола с ръце на тила, дъвчеше кибритена клечка, докато Хари му обясняваше защо е дошъл. И какво го е сполетяло предната вечер.

По лицето на охранителя се движеше единствено кибритената клечка, но Хари сякаш долови лека усмивка, когато стигна до борбата с кучето.

— Черният мецнер е братовчед на родезийския риджбек — обясни той. — Едва успях да го вкарам в страната. Отличен пазач. Освен това не издава присъствието си с никакви звуци.

— Забелязах.

Кибритената клечка подскочи доволно в устата му.

— Мецнерът е ловец. Промъква се безшумно, за да не изплаши плячката.

— Плячка ли? Да не ми казвате, че кучето е искало да… ме изяде?

— Е, не знам дали точно да ви изяде.

Без да отговори еднозначно на зададения му въпрос, охранителят продължаваше да се взира безизразно в Хари. Преплетените на тила му ръце обхващаха цялата задна част на главата. Или ръцете му са твърде големи, или главата — твърде малка, помисли си Хари.

— Значи нито сте видели, нито сте чули нещо необичайно в нощта, когато са застреляли Пер Холмен?

— Застреляли? Нали се е…

— Имах предвид, когато се е самоубил. Нищо ли не ви направи впечатление?

— През зимата почти не излизам навън. А мецнерът не вдига шум, както вече споменах.

— Това не е ли сериозен недостатък за куче-пазач? Не сигнализира за опасност.

— Кучето си върши работата отлично — сви рамене охранителят. — А на нас не ни се налага да обхождаме депото.

— Мецнерът не е усетил Пер Холмен.

— Е, депото има голяма площ.

— А защо не го е забелязал по-късно?

— За трупа ли питате? Ами… нали беше замръзнал. Мецнерите не се интересуват от мъртви тела. Насочват се само към жива плячка.

Хари потръпна.

— В полицейския доклад пише, че никога не сте виждали Пер Холмен в депото.

— Вярно е.

— Току-що се отбих при майка му и взех една семейна снимка.

Хари сложи фотографията върху бюрото на охранителя.

— Ще ви помоля да я погледнете и да ми кажете дали този човек ви се струва познат.

Охранителят избута клечката към ъгъла на устата си, за да отговори, но се отказа. Пусна тила си и взе снимката в ръка. Дълго я разглежда.

— Сгрешил съм. Виждал съм го. Дойде през лятото. Все пак онова… което лежеше в контейнера, бе напълно неузнаваемо.

— Разбирам.

След няколко минути Хари открехна вратата и първо надникна предпазливо навън.

— През деня го държим заключен — ухили се охранителят. — Освен това зъбите му са тесни и раните зарастват бързо. Обмислях дали да не купя американски питбул териер. Имат много остри зъби. Направо късат парчета месо. Извадихте късмет, инспекторе.