Ю Несбьо - Спасителя

Хари кимна на охранителя пред вратата, облечен в пуловер с качулка с емблемата на Армията.

— Нищо ли няма да оставите? — попита охранителят.

— Нищо — Хари обърна джобовете си.

Табела на стената забраняваше на посетителите да внасят алкохол. Ако носеха такъв, следваше да го оставят на охраната и да си го вземат на излизане. Хари знаеше, че служителите на Армията отдавна са се отказали да изискват от посетителите да предават на охраната наркотиците си, защото никой зависим не би го направил.

Хари влезе, наля си чаша кафе и седна на пейката до стената, „Фюрлюсе“ — кафенето на Армията — представляваше осъвременен вариант на пункт за раздаване на безплатна супа, където нуждаещите се получават сандвич и топла напитка. Единствено клиентелата отличаваше уютното светло заведение от обикновено кафене. Деветдесет процента от идващите наркомани бяха мъже, останалите — жени. Тук имаха възможност да се подкрепят със сандвичи с кафяво или бяло сирене, да разлистят вестник, да поговорят на спокойствие. Кафенето предлагаше на наркоманите място, където да се стоплят и да си отдъхнат, преди да подновят търсенето на дневната доза. Понякога вътре се отбиваха полицейски разузнавачи, но между тях и Армията съществуваше негласно споразумение на територията на „Фюрлюсе“ да не се извършват арести.

Хари огледа помещението. Мъжът на съседната маса бе замръзнал в странна поза, сякаш по средата на дълбок поклон. Навел глава, той държеше хартия за цигари между почернелите си пръсти, а пред него, на масата, бяха пръснати празни угарки.

Дребна жена с униформа на Армията смени изгорелите свещи върху малка маса с четири снимки в рамки. Три от тях бяха портрети на хора, а четвъртата — кръст с име на бял фон. Хари стана и се приближи до жената.

— Какво е това? — попита той.

Нещо във външността й — вероятно тънкия врат и мекотата на движенията й или гладката гарвановочерна, неестествено лъскава коса — й придава вид на котка, помисли си Хари. Жената се обърна. Първоначалното впечатление се засили от малкото й лице, непропорционално широката й уста и едва забележимия й чип нос — сякаш изваден от японски комикс. Ала най-силно го поразиха котешките й очи. Хари не бе в състояние да обясни какво го смущаваше у нея, но определено долавяше нещо гнило.

— Ноември — отговори тя.

Имаше спокоен, дълбок мек алтов глас. Той се запита дали говори така по принцип, или просто си е създала навика да използва ниския си регистър. Познаваше немалко жени, които умеят да променят тембъра си, както сменят носните си кърпички. Имат един глас за домашна употреба, втори при запознанство и социални контакти, трети за интимна близост.

— Не ви разбирам — призна той.

— Това са починалите хора през ноември.

Хари огледа снимките и най-сетне схвана.

— Четирима?

Пред една от снимките лежеше писмо с разкривени букви, написано с молив.

— Средно на седмица имаме по един смъртен случай. Четирима загинали се смятат за нещо нормално. Първата сряда от всеки месец правим възпоминателна церемония. Да не би сред покойниците да има ваш…?

Хари поклати отрицателно глава.

„Скъпи мой Од“, започваше писмото. Нямаше цветя.

— С какво мога да ви помогна? — попита жената.

Хари се замисли. Май не разполага с цял репертоар от гласове, заключи той. Явно по принцип говори с този дълбок приятен тембър.

— Пер Холмен… — подхвана Хари, без да знае как да продължи.

— Клетото момче. Ще му направим помен през януари.

— Първата сряда от месеца — кимна Хари.

— Точно така. Заповядайте при нас, братко. Обръщението, произнесено напълно непринудено, все едно се подразбира от само себе си, не прозвуча като притурка към изречението. За миг Хари почти й повярва.

— Идвам от полицията — поясни Хари.

Разликата в ръста им, твърде голяма, я принуди да отметне назад глава, за да го вижда добре.

— Струвате ми се познат.

— Възможно е. Идвал съм тук, но не ви помня.

— Дежуря само половин ден. През останалото време съм в щабквартирата на Армията на спасението. В Отдела за борба с наркотиците ли работите?

— Не, разследвам убийства.

— Убийства ли? Но Пер не е…

— Може ли да поседнем?

Тя се огледа колебливо.

— Много ли сте заета? — попита Хари.

— Не, напротив. На ден приготвяме обикновено по осемстотин сандвича. Но днес изплащат социални помощи и е по-спокойно.

Тя повика едно от момчетата да я замести. Хари разбра името й от краткия им разговор. Мартине. Мъжът с цигарената хартия в ръка се наведе още малко над масата.