Ю Несбьо - Спасителя

Разнесоха се откъслечни ръкопляскания. Хари се приближи и прие подаръка: часовник със семпла черна кожена верижка. Марката не му беше позната.

— Благодаря.

Двамата мъже се прегърнаха.

— Нагласих го да избързва с две минути — прошепна Мьолер. — Така ще стигаш навреме, дори да си мислиш, че си закъснял. Приключих с наставленията, останалото си го знаеш.

— Благодаря — повтори Хари.

Мьолер го задържа доста дълго в прегръдката си. Хари се сети, че трябва да остави на масата подаръка си за бившия си началник. За късмет така и не разопакова дивидито с „Всичко за Ева“.

Юн намери Роберт в задния двор на магазин „Фретекс“ на булевард „Ширкевайен“.

Облегнат върху рамката на вратата със скръстени ръце, Роберт наблюдаваше как доброволци пренасят черни чували за отпадъци от камиона в склада на магазина. От устите на носачите излизаха бели облачета пара, съпроводени от псувни на различни езици и диалекти.

— Добър ли е уловът? — поинтересува се Юн.

Роберт сви рамене.

— Хората на драго сърце са готови да се разделят с летните си дрехи, за да си разчистят гардероба за следващата година. А на нас ни трябват зимни палта и якета.

— Момчетата ти използват много актуален жаргон. Осъдени на общественополезен труд вместо на лишаване от свобода?

— Вчера преброих доброволците. Оказа се, че наркоманите, дошли да изкупят вината си през закона, са два пъти повече от последователите на Исус.

— Значи са необработена, но благодатна почва за мисионери. Какво чакаш? Заеми се — усмихна се Юн.

Роберт извика на едно от момчетата да му хвърли кутия цигари. После мушна в уста си „пирон за ковчега“ без филтър.

— Извади я — нареди му Юн. — Дал си обет в Армията да не пушиш. Ще те изхвърлят, ако разберат.

— Кой е казал, че ще я запаля? Какво искаш, брато?

— Да си поговорим — вдигна рамене Юн.

— За какво?

— Как така за какво? — засмя се Юн. — Нали сме братя, нормално е да си споделяме разни неща.

Роберт кимна и извади стръкче тютюн от езика си.

— Като казваш „да си споделяме“, имаш предвид ти да ме наставляваш как да си живея живота, нали?

— Стига де.

— Какво тогава?

— Нищо! Питам се как си.

Роберт извади цигарата от устата си и плю в снега, после вдигна глава към бялата облачна пелена и присви очи.

— До гуша ми дойде от тази работа, от апартамента, от мършавата лицемерна жена със звание сержант-майор, която оглавява цялото това шоу. Ако не беше толкова противна, щях да изчукам за наказание дъртата вещица — ухили се Роберт.

— Замръзвам — прекъсна го Юн. — Може ли да влезем вътре?

Роберт го въведе в тесния кабинет и седна на стола, едва сместен между затрупано с предмети бюро, тесен прозорец с изглед към задния двор и знаме в червено и жълто с емблемата и девиза на Армията на спасението: „Огън и Кръв“. Юн вдигна купчина книжа, някои пожълтели от времето, от дървен стол и направи знак на брат си да седне. Юн се досещаше, че Роберт е отмъкнал стола от репетиционната на оркестъра от квартал Маюрстюа, която се намираше в съседното помещение.

— Според нея се скатаваш — отбеляза Юн.

— Според кого?

— Според сержант-майор Рюе — усмихна се кисело Юн. — Според вещицата, както я наричаш.

— Ама тя ти се обади, за да ти го каже ли? — Роберт човъркаше плота на бюрото със сгъваемия си нож. Изведнъж възкликна: — А, да, забравих; нали си новият мениджър. Босът на цялата армия.

— Още не са ме избрали. Рикард също има големи шансове.

— Все едно.

Роберт издълба два полукръга, които образуваха сърце.

— Е, вече ми каза защо си дошъл. Преди да си тръгнеш, те моля да ми платиш за дежурството във вдругиден, става ли?

Юн извади петстотин крони и ги сложи пред брат си. Роберт отърка ножа в черната си набола брада.

— Искам да ти напомня и още нещо.

— Какво? — Юн преглътна с мъка, защото знаеше какво следва.

Над рамото на Рикард видя, че отново е завалял сняг, но издигащата се топлина от околните сгради задържаше леките бели снежинки във въздуха под прозореца. Все едно се бяха притаили да подслушват.

Роберт заби острието на ножа в центъра на сърцето.

— Разбера ли, че дори веднъж си се доближил до момичето, което… — Обгърна с длан дръжката на ножа и се наведе напред. Тежестта на тялото му натисна ножа и той потъна още по-дълбоко в дървото. — Ще те убия, Юн. Кълна се.

— Преча ли? — обади се глас на вратата.