Ю Несбьо - Спасителя

Отвори очи и погледна термометъра в стаята. От ноември не си спомняше температурата да е надвишавала шестнайсет градуса въпреки уверенията на рецепционистите, че отоплението е пуснато на най-силната степен. Стана. Налагаше се да побърза, автобусът за летището щеше да спре пред хотела след половин час.

Вторачи се в огледалото над мивката и се опита да си представи лицето на Бобо. И то като северното сияние изчезваше от погледа ти, взираш ли се прекалено дълго в него. Телефонът отново звънна.

— Da, majka.

Избръсна се, избърса си лицето и се облече бързо, после извади една от черните метални кутии от сейфа и я отвори. Вътре имаше „Лама минимакс“ с вместимост седем куршума: шест в пълнителя и един в патронника. Разглоби пистолета и разпредели частите му в четирите специално изработени за целта тайника под уплътненията в ъглите на куфара. Ако по време на митническата проверка случайно решат да претърсят багажа му, металните уплътнения ще скрият частите на пистолета. Преди да тръгне, провери дали е взел паспорта си, плика със самолетния билет, който тя му даде, снимката на мишената и необходимите сведения за време и място. По план трябваше да стане утре вечер в седем на обществено място. Тази задача е по-рискована от предишната, предупреди го тя. Това не го изплаши. Понякога му се струваше, че след онази нощ, когато баща му си изгуби ръката, той се раздели завинаги със способността да изпитва страх. Някога Бобо му каза: „Човек, който не се бои от смъртта, не оцелява дълго.“

Навън Загреб току-що се бе пробудил, потънал в сивкава мъгла без сняг и с измъчена физиономия. Застана пред входа на хотела. След няколко дни ще потеглят към скромен хотел на Адриатическо море с изгодни цени заради сезона и приятно слънце. И да обсъждат новата къща.

Автобусът за летището трябваше вече да е пристигнал. Вторачи се в мъглата. Така се взираше и през онази есен, свит до Бобо. Напразно се мъчеше да зърне нещо зад гъстия бял дим. Възложиха му задачата да разнася съобщения, които не смееха да пращат по радиовръзката, защото сърбите подслушваха всички честоти и разбираха тайните им. Понеже беше дребен, притичваше невредим през окопите, без да се навежда. Поиска от Бобо да унищожава танкове. Капитанът поклати глава.

— Твоята работа е да разнасяш важни съобщения, синко. Други хора ще се погрижат за танковете.

— Но те се страхуват, а аз не.

— Още си прекалено млад да си рискуваш така живота — повдигна вежди Бобо.

— И тук могат да ме застигнат вражески куршуми. Нали ти каза, че ако не спрем танковете, ще превземат града.

Бобо го изгледа продължително.

— Ще си помисля — обеща накрая той.

Двамата поседяха мълчаливо, взирайки се в бялата пелена, без да знаят дали е есенна мъгла, или дим от руините на опожарения град. Бобо се изкашля:

— Снощи изпратих Франьо и Мирко да слязат до насипите, откъдето се задават танковете. Заръчах им да причакат машините и незабелязано да прикрепят мини към тях. Знаеш ли какво стана?

Той кимна. Видя труповете на Франьо и Мирко през бинокъла.

— Ако бяха по-ниски, щяха да успеят да се скрият в ямите.

Момчето избърса потеклия си нос с ръка.

— Ще ме научиш ли как се прикрепят мини?

Преди разсъмване на следващата сутрин той се добра до лагера си, зъзнещ от студ и целият в кал. Зад него, при насипите, от отворените капаци на два взривени сръбски танка се виеха кълба дим. Бобо го издърпа в окопа и нададе победоносен вик:

— Роди ни се малък спасител!

Още същия ден, когато Бобо издиктува радиосъобщението, предназначено за щабквартирата, момчето се сдоби с кодово име, което щеше да го съпровожда, докато сърбите продължават да окупират родния му град и да го сриват със земята. Убиха Бобо, отнеха живота на стотици лекари и пациенти в болнични заведения, а дръзналите да окажат съпротива тикнаха в затвора и ги подложиха на нечовешки изтезания. Прозвището на момчето се превърна в горчив парадокс. Даде му го един от онези, които той не успя да спаси. Malj spasitel.

От гъстата мъгла се зададе червен автобус.

В съвещателната зала в червената зона на шестия етаж се носеше тихо жужене от гласове и смях. Хари влезе. Явно добре бе преценил кога да се появи. Пропусна задължителните за всяко прощално парти куртоазни разговори, почерпка със сладкиши и размяна на колегиални шеги и закачки. Обикновено мъжете следват този сценарий, когато се разделят с човек, когото ценят и уважават. Дойде тъкмо навреме за връчването на подаръците и за многословните, високопарни речи. Такива речи тук произнасяха само пред публика, но не и насаме.