Ю Несбьо - Спасителя

Избърса лицето си и се върна при Теа.

Чакалнята в пункта за бърза помощ в Осло на улица „Стургата“ 40 се къпеше в сурова бяла светлина. Вътре се намираше обичайният за този час на денонощието контингент. Двайсет минути след появата на Хари един треперещ наркоман стана и си тръгна. По принцип такива като него не изтрайваха на едно място повече от десет минути. Хари го разбираше прекрасно. Още усещаше вкуса на алкохол в устата си, вече събудил познатите тъмни сили в организма му. Прасецът го болеше ужасно. А цялото начинание в контейнера се оказа безрезултатно — както впрочем става с деветдесет процента от усилията в дадено полицейско разследване. Хари си обеща следващия път да не връзва тенекия на Бети Дейвис.

— Хари Хуле?

Хари огледа мъж в бяла престилка, спрял пред него.

— Да?

— Моля, последвайте ме.

— Благодаря, но май е неин ред — Хари посочи девойката отсреща, заровила лице в дланите си.

— Тази вечер идва за втори път — наведе се към него лекарят. — Нищо няма да й стане, ако почака.

Хари тръгна след него, накуцвайки с ранения си крак. Влязоха в тесен кабинет, едва побрал бюро и съвсем обикновена библиотека. Не се виждаха лични вещи.

— На вас, полицаите, не ви ли се полага служебен лекар? — попита мъжът в престилката.

— Нищо подобно. Дори не се ползваме с предимство. Откъде разбрахте, че съм полицай?

— Извинете, съвсем забравих да ви припомня кой съм. Матиас. Минавах през чакалнята и ви видях.

Лекарят се усмихна и му подаде ръка. Колко равни зъби, удиви се Хари. Човек би предположил, че е носил шини, но останалите черти на лицето му — симетрични, изчистени и правилни — подсказваха, че хубавият му външен вид се дължи не на външна намеса, а на ген. Малки мимически бръчици обрамчваха сините му очи. Стисна топло ръката на Хари. Прилича на изваден от роман за лекаря-мечта, помисли си Хари.

— Матиас Люн-Хелгесен — поясни мъжът и погледна Хари с очакване.

— По думите ви съдя, че името ви трябва да ми говори нещо.

— Миналото лято се запознахме на градинско парти у Ракел.

Хари се вцепени при споменаването на името й от чужди устни.

— Нима?

— Онзи човек бях аз — побърза да му напомни лекарят.

— Мм — кимна Хари. — Умирам от болка.

— Разбираемо е — лицето на Люн-Хелгесен се сгърчи в сериозна, изпълнена със съчувствие физиономия.

— Боли ме кракът — поясни Хари и си запретна крачола.

— А, това ли било — смути се лекарят. — Какво е станало?

— Ухапа ме куче. Ще ми помогнете ли?

— Ами няма какво толкова да се направи. Кървенето ще спре. Ще почистя раните и ще ви сложа компрес. — Наведе се. — Захапало ви е три пъти, доколкото виждам. Има следи от зъби. Ще ви сложа ваксина против тетанус.

— Захапа чак до костта.

— Сигурно така ви се струва заради болката.

— Не разбирате, наистина ме захапа много… — Хари млъкна и си пое въздух през носа.

Чак сега разбра, че Матиас Люн-Хелгесен го мисли за пиян. Съвсем нормално впрочем. Полицай със скъсано палто, който не се ползва с добро име, идва в спешния кабинет заради ухапване от куче, а от устата му се разнася миризма на алкохол. Дали лекарят щеше да представи нещата така и пред Ракел? Дали щеше да й каже, че бившият й пак се е пропил?

— … жестоко — довърши Хари.

— Trka 3 3 Trka (сърбохърв.) — надпревара, състезание. — Б.пр. !

Той се надигна рязко в леглото и чу ехото от собствения си глас между белите голи стени на хотелската стая. Телефонът върху нощното шкафче звънеше. Вдигна слушалката.

— This is your wake-up call… 4 4 This is your wake-up call (англ.) — Поръчали сте събуждане по телефона. — Б.пр.

— Hvala — благодари той, макар да знаеше, че гласът по телефона е записан на лента.

Намираше се в Загреб. Днес заминаваше за Осло, за да свърши най-важната си работа. Последната.

Затвори очи. Отново сънува, но не Париж. Нито никоя от поръчките си — те не се появяваха в сънищата му. Винаги сънуваше едно и също: Вуковар през есента на обсадата.

През нощта сънува как бяга. Както обикновено, тичаше под дъжда във вечерта, когато отрязаха ръката на баща му. Четири часа по-късно той почина въпреки уверенията на лекарите, че операцията е успешна. Сърцето му внезапно отказало.

Отскубна се от прегръдката на майка си, спусна се в тъмнината и хукна към реката с пистолета на баща си в ръка. Тичаше към сръбските позиции, откъдето хвърчаха сигнални осветителни ракети. С пълно безразличие слушаше как куршумите от вражеския обстрел се удрят в земята. После изведнъж изстрелите заглъхнаха и той падна в голям бомбен кратер. Водата го погълна; погълна и всички звуци. Настъпи тишина. Продължаваше да бяга, сега вече под водата, но не успя да стигне до никъде. Докато крайниците му се вцепеняваха и го упои сънливост, видя как насред цялата тъмнина се движи нещо червено. Приличаше на птица и размахваше криле на забавен каданс. Когато дойде на себе си, беше увит във вълнено одеяло. Над него се полюшваше електрическа крушка под музикалния съпровод на сръбската артилерия. В очите и устата му се посипаха буци пръст и мазилка. Той ги изплю. Някакъв човек се надвеси над него и му каза, че Бобо, самият капитан, го спасил от пълния с вода кратер. Посочи мъж с гола глава, застанал до входа към бункера. Мъжът носеше униформа, а на врата му бе завързан червен шал.