Ю Несбьо - Спасителя

Пепел от цигарата падна върху гърдите на Хари, но той не я изтупа.

— Преди време се запознах с Ракел и със сина й Олег. Привързах се към тях. Те ми отвориха очите за идеята, че в живота ми има място и хора, които държат на мен и ме обичат. Започнах да изпитвам нужда от тях.

Хари духна огънчето на цигарата и тя блесна.

— Още по-лошо: те също се нуждаеха от мен.

— И си се разделил със свободата си?

— Да, сбогувах се с нея.

Двамата се взираха в мрака.

Мартине потърка носа си о врата му.

— Обичаш ги, нали?

— Да — Хари я притегли към себе си. — Да, обичам ги.

След като Мартине заспа, той се измъкна внимателно от леглото и я зави грижливо. Погледна часовника й. Два през нощта. Излезе в коридора, обу си ботушите и отключи външната врата. Навън го посрещна ясна звездна нощ. Тръгна към клозета, оглеждайки следите в снега, като се мъчеше да си спомни кога валя за последно.

В клозета нямаше осветление. Хари запали клечка кибрит и се ориентира. Преди клечката да догори, забеляза две букви, издълбани в стената под пожълтяла снимка на монакската графиня Грейс. В тъмнината Хари си мислеше, че някой, влязъл по нужда като него в момента, бе изписал е нож и със завидно старание простото потвърждение: Р+М.

Излезе от клозета. Забеляза как някой се шмугна зад ъгъла на плевнята. Хари замръзна. Нататък водеха чифт следи.

Поколеба се. Странното предчувствие отново го споходи. Всеки миг щеше да се случи нещо, нещо непредотвратимо. Взе лопатата, оставена до вратата на клозета, и тръгна по следите към плевнята.

На ъгъла спря. Хвана здраво оръжието си. Дъхът му отекваше в ушите му. Спря да диша. Всеки момент. Щеше да се случи след секунди. Хари се показа светкавично зад ъгъла с вдигната, готова за удар, лопата. Пред него, насред полето, което блестеше коварно и го заслепяваше, лисица се втурна към горичката.

Облегна се разтреперан на вратата на плевнята и си пое дъх.

Някой блъсна вратата. Той се стресна.

Нима са го разкрили? Човекът пред вратата не биваше да влиза.

Прокле собствената си непредпазливост. Бобо би го подложил на унищожителна критика, задето оголи зашитата си като пълен аматьор.

Вратата беше заключена, но все пак той потърси с поглед подходящ предмет, в случай че неканеният гост се вмъкне в жилището.

Нож. Ножът за хляб, който Мартине използва преди малко.

Остави го в кухнята.

Нов удар по вратата.

Нали има и пистолет. Без патрони, но достатъчен, за да изплаши с вида си всеки разумен човек.

За жалост се съмняваше, че мъжът пред вратата е с всичкия си.

Дойде в автомобил и паркира пред апартамента на Мартине на улица „Безгрижие“.

Нямаше да го види, ако не се бе приближил до прозореца да огледа колите по тротоара. В този миг забеляза неподвижния силует в една от тях. После силуетът се размърда, наведе се напред, за да вижда по-добре и той разбра, че е разкрит. Дръпна се веднага от прозореца, изчака половин час, пусна щорите и изгаси осветлението. Мартине му каза да остави лампите да светят: отоплението в апартамента се регулирало от термостат и понеже деветдесет процента от енергията в електрическите крушки е топлинна, икономията на ток в резултат на изгасено осветление се обезсмисля, защото термостатът веднага регистрира и компенсира понижението на температурата.

„Елементарна физика“, обясни Мартине. Само да беше му обяснила какви посетители да очаква. Що за човек е този мъж? Побъркан ухажор? Ревниво бивше гадже? Със сигурност не е полицай. Отново подхвана отчаяния си вой на ранено животно, от който направо да ти настръхнат косите:

— Мар-ти-не! Мар-ти-не!

Последваха думи на норвежки с разтреперан глас. И пак, почти през сълзи:

— Мартине…

Нямаше представа как мъжът е влязъл във входа, но чу как една от съседните врати се отвори. Прозвуча нечий глас. Успя да различи позната дума: полиция.

После вратата на съседа отново се затръшна.

Мъжът отвън простена отчаяно и почука на вратата. Най-сетне се отказа и заслиза по стълбите.

Въздъхна с облекчение. Зад гърба му остана дълъг ден. Сутринта Мартине го закара до гарата и той се качи на влака за града. С пристигането отиде в туристическото бюро и си купи самолетен билет за Копенхаген. Полетът беше на следващата вечер. Служителката зад гишето не реагира, когато й продиктува норвежкото име Халвуршен. Плати с банкнотите от портфейла на полицая, благодари и си тръгна. От Копенхаген щеше да се обади в Загреб и да повика Фред да му донесе нов паспорт в датската столица. С малко повече късмет ще се прибере за Бъдни вечер.