Ю Несбьо - Спасителя

След трагичната вест за смъртта на Халвуршен първо излезе да се поразходи. Нагази в дълбокия сняг и пое към близката горичка. Постоя там, загледан в раждането на деня, с надеждата студът да замрази болката, да я облекчи или поне да притъпи чувствителността му.

После се върна. Мартине го погледна въпросително, но не го попита нищо. Хари изпи чаша кафе, целуна я по бузата и се качи в колата. В огледалото за обратно виждане Мартине, застанала на стълбите със скръстени ръце, изглеждаше още по-мъничка. Хари се прибра в апартамента си, взе си душ, облече си чисти дрехи и прелисти три пъти книжата върху масичката. Остана направо изумен. За пореден път погледна голата си китка в очакване да види колко е часът. Напразно. Извади от чекмеджето на нощното шкафче часовника, подарък от Мьолер. На първо време щеше да му свърши работа. Хари пак се качи в колата и потегли към Главното управление. В гаража паркира до аудито на Хаген.

Качи се на шестия етаж. От атриума се чуваха гласове, забързани стъпки и смях. Когато обаче вратата зад него се затвори, сякаш някой внезапно изключи звука. В коридора срещна колега. Полицаят само поклати мълчаливо глава и продължи нататък.

— Здравей, Хари — поздрави Турил Ли.

Не помнеше да се е обръщала към него на малко име.

— Държиш ли се? — попита тя.

Хари отвори уста да й отговори, но почувства, че няма глас.

— След сутрешната оперативка ще се съберем да го почетем — побърза да го спаси от тежкия момент тя.

Хари кимна мълчаливо в знак на благодарност.

— Ще кажеш ли на Беате?

— Да, разбира се.

Хари стигна до вратата на кабинета си. Още докато пътуваше насам, го побиваха тръпки при мисълта за този миг. Влезе.

На стола на Халвуршен седеше човек. Люлееше се напред-назад, явно чакаше от доста време.

— Добро утро, Хари.

Гюнер Хаген. Хари остави палтото си на закачалката, без да отговори на поздрава.

— Съжалявам — продължи Хаген. — Колкото и недодялано да звучи.

— Какво искате? — Хари седна.

— Да изкажа опечалението си от случилото се. Ще го направя и на оперативката, но първо исках да говоря с теб. С Як бяхте много близки.

— Халвуршен.

— Моля?

Хари закри лице в шепите си.

— Наричахме го просто Халвуршен.

— Да — кимна Хаген. — Още нещо, Хари…

— Разрешителното за оръжие, което подписахте, е изчезнало — промърмори Хари иззад пръсти.

— А, ти за това ли… — Хаген не си намираше място на стола. — Исках да говорим за друго. Във връзка с орязване на бюджета за командировките, поисках от счетоводството да ми представят всички фактури. Оказва се, че си пътувал до Загреб. Не помня да съм разрешавал командировка дотам. Тайно разследване на норвежката полиция в Хърватия без знанието на местните власти е грубо нарушение на протокола.

Най-накрая се сдобиха с дългоочакваното провинение, помисли си Хари, без да вдига глава. Вече разполагаха с формалната причина да изритат алкохолизирания старши инспектор, та той да се озове там, където му е мястото: сред нецивилизованите цивилни. Хари се опитваше да си даде сметка какво изпитва в момента. Единствено облекчение.

— Още утре молбата ми за напускане ще бъде върху бюрото ви, шефе.

— Какви ги говориш? Ти изобщо не си ходил в Загреб с цел да разследваш престъпление. Иначе би ни поставил в много неприятно положение.

Хари вдигна глава.

— Доколкото разбирам, си решил да си направиш екскурзия до Загреб.

— Екскурзия?

— Точно така. Без конкретна цел. А това е писменият ми отговор на устното ти запитване, с който ти разрешавам да пътуваш до Загреб.

Листът хвръкна над бюрото и се приземи пред Хари.

— Няма какво повече да обсъждаме — Хаген стана и се приближи до стената, където бе окачена снимка на Елен Йелтен. — Халвуршен е вторият партньор, когото губиш, нали?

Хари кимна. В тесния кабинет без прозорци настана мълчание. Хаген се изкашля:

— Нали си виждал, че на бюрото си държа парче кост? Купих го от Нагасаки. Представлява копие на кремирания малък пръст на Йошито Ясуда, известен японски командир на батальон. — Обърна се към Хари. — По принцип японците кремират мъртъвците, но по време на войната в Бирма се принудили да ги погребват, защото имало страшно много трупове, а човешкото тяло изгаря за около десет часа. Обикновено отрязвали малкия пръст на починалия, кремирали го и го изпращали на опечалените. След решаващата битка до Пегу през 1943-а се наложило японците да отстъпят и да се скрият в джунглата. Батальонният командир Йошито Ясуда умолявал началниците си да преминат в атака още същата вечер, за да си възвърнат тленните останки на загиналите си войници, но получил категоричен отказ. Противниковата армия имала сериозен числен превес. Със сълзи на очи Ясуда се изправил пред хората си и на светлината от запалените огньове им съобщил решението на главнокомандващия. Когато обаче видял отчаяните им лица, си избърсал очите, извадил байонета си, поставил ръка върху един дънер, отсякъл кутрето си и го хвърлил в огъня. Войниците избухнали в радостни възгласи. Главнокомандващият научил за това и още на следващия ден японците преминали в контранастъпление.