Ю Несбьо - Спасителя

— Сигурно ме мислиш за побъркана.

— Нищо подобно — потвърди той.

Притисна го в обятията си.

— Ами ако искам винаги са се страхувам? — прошепна тя. — Ако никога не… — и млъкна.

Хари очакваше продължението.

— Случи се нещо. Не знам какво… Всъщност знам. Изнасилиха ме. Тук, в това имение, преди много години. Известно време се чувствах съсипана.

— Искаш ли да…?

— Не, не ми се говори за това. Впрочем, няма нищо за разказване. Случи се отдавна. Преодолях го. Само дето… — тя се сгуши в него — … изпитвам съвсем малко, ама мъничко страх.

— Оплака ли се в полицията?

— Не, нямах сили.

— Без съмнение ти е било тежко, но е трябвало да го направиш.

— Да, и аз така съм чувала — усмихна се тя. — За да предпазя други момичета.

— Не е никак смешно, Мартине.

— Извинявай, тате.

Хари сви рамене.

— Не знам дали престъпленията си струват да бъдат извършени, но със сигурност знам, че се повтарят.

— Защото са генетично заложени, така ли?

— Не съм осведомен по този въпрос.

— Не си ли чел проучвания за осиновени, според които деца на родители-престъпници, израснали в нормални семейства заедно с биологични деца на въпросните семейства, са много по-силно предразположени да проявяват афинитет към престъпленията отколкото братята и сестрите си. Изводът е, че съществува ген, предопределящ престъпните намерения.

— Попадали са ми такова проучвания — кимна Хари. — Възможно е поведенческите модели да се унаследяват, но лично аз смятам, че склонността към престъпването на закона е заложена във всекиго от нас, макар и в различна степен.

— И ние, хората, сме програмирани роби на навиците си? — погъделичка с пръст Хари под брадичката.

— Ние сме сложна математическа задача, където са включени желанията, страхът, напрежението, алчността и така нататък. А мозъкът представлява невероятна машина. Никога не греши в изчисленията, затова винаги стига до едни и същи отговори.

Мартине се надигна на лакът и погледна Хари:

— А къде остават моралът и правото на свободен избор?

— И те са в сложната задача.

— Значи според тен престъпникът винаги ще…

— Не, не. Ако разсъждавах така, отдавна да съм напуснал работа.

Погали го с пръст по челото:

— И хората могат да се променят?

— Да, надявам се. Да променят навиците си.

— А как именно? — допря чело до неговото.

— Да обърнат гръб на самотата — подхвана той, но устните й го прекъснаха. — Да забравят за… — върхът на езика й погали вътрешната страна на долната му устна — … страха си; да…

— … се научат да се целуват?

— Да. Обаче не и ако мацката току-що е станала от сън и има бяло върху езика си…

Тя му удари звучен шамар, а смехът й отекна звънливо като кубчета лед в стъклена чаша. После горещият й език намери неговия. Мартине отметна завивката, съблече пуловера и тениската му. Хари усети допира на нежната, затоплена от съня кожа на корема й.

Плъзна ръка по гърба й. Лопатките й се раздвижиха, а стегнатите й мускули се отпуснаха, когато се наведе над него.

Той бавно разкопча ризата и без да спира да я гледа в очите, погали корема, кожата над ребрата и хвана втвърденото зърно на гърдата й с меката част на дланта между показалеца и палеца. Дъхът й пареше срещу неговия, докато тя го целуваше с отворена уста. А когато Мартине посегна към ципа на панталона му, той знаеше, че той този път нито може, нито иска да спре.

— Звъни — прошепна тя.

— Какво?

— Телефонът ти вибрира в джоба на панталона — разсмя се тя. — Ето, пипни…

— Извинявай.

Хари извади телефона, сложен на тих режим, протегна се над Мартине и го остави на ребро върху нощното шкафче. Екранът обаче стоеше обърнат към Хари. Помъчи се да забрави за него, но беше твърде късно. Вече видя, че му се обажда Беате.

— Мамка му — промърмори той. — Само секунда.

Стана в леглото и вдигна. Докато слушаше Беате, двамата с Мартине не спираха да се гледат. Лицето й беше като огледало на неговото, сякаш нарочно имитираше физиономията му. Хари не просто виждаше себе си: в лицето й се отразяваше собственият му страх, болка и отчаяние.

— Какво е станало? — попита тя, след като разговорът приключи.

— Мъртъв е.

— Кой?

— Халвуршен. Починал е снощи в два и девет, докато аз стоях до плевнята.

Най-краткият ден в годината още не беше започнал, но на старши инспектор Хари Хуле му се струваше, че няма да има край.