Ю Несбьо - Спасителя

— Много си красива — отрони той със задавен и леко смутен глас.

Забеляза, че Мартине преглътна, сякаш в гърлото й заседна буца. После устните й се разтеглиха в победоносна усмивка.

— Вдигни си ръцете — нареди тя.

Хвана тениската му и я съблече през главата.

— А ти си грозен — промълви тя. — Грозен и едновременно неустоим.

Опияняваща болка прониза Хари, когато тя захапа зърното на гръдта му. Едната й ръка се плъзна по гърба му и се насочи към члена му. Забързаният й дъх пареше по врата му, а другата й ръка посегна към колана му. Той я прегърна през кръста. Изведнъж усети как мускулите й леко потръпнаха и се стегнаха, макар тя да се мъчеше да прикрие колко е напрегната. Мартине се страхуваше.

— Почакай — прошепна Хари.

Ръката й замръзна на място. Хари се наведе към ухото й:

— Наистина ли искаш да го направим? Знаеш ли в какво се забъркваш?

Все още усещаше влажния й пресеклив дъх по кожата си.

— Не, а ти? — простена тя.

— И аз не знам. Може би не бива да…

Тя стана. В погледа й се четеше обида и отчаяние.

— Но аз… усещам, че и ти…

— Безспорно — успокои я Хари и я погали по косата. — Ти ме привличаш още от първата ни среща.

— Наистина ли? — хвана ръката му и я долепи до пламналата си буза.

— Е, от втората — усмихна се Хари.

— Нима?

— Добре де, от третата. Нужно е време, за да оцениш хубавата музика.

— Аз хубава музика ли съм?

— Излъгах те, харесах те още от пръв поглед. Обаче не се заблуждавай! Не се давам лесно.

Мартине се усмихна и избухна в смях. Хари също. Тя се наведе напред и опря чело о гърдите му. Смехът й премина в хълцане, докато го удряше леко по рамото. Едва когато усети как топлите й сълзи капят върху корема му, Хари разбра, че Мартине плаче.

Юн се събуди. Вероятно заради студа, предположи той. Не намери друго обяснение. Апартаментът на Роберт тънеше в мрак. Мозъкът му обаче върна лентата назад и той осъзна, че последните му спомени не са били сън. Наистина чу как някой отключва вратата и я отваря. Долови дишане в стаята. С усещането за непрекъснато повтарящ се кошмар се обърна.

Над леглото му се бе надвесила човешка фигура.

Юн си пое панически дъх. Неистовият страх го захапа, зъбите му се впиха в плътта и засегнаха нервите на костната обвивка, защото Юн не се съмняваше, че човекът иска го убие.

— Stilga sam — прошепна силуетът.

И малкото думи, които Юн бе научил на сърбохърватски от вуковарските бежанци, се оказа достатъчно, за да сглоби смисъла на казаното:

— Дойдох.

— Винаги ли си бил самотник, Хари?

— Май да.

— И каква е причината?

Хари вдигна рамене.

— Никога не съм бил особено общителен.

— Това ли е обяснението?

Хари издуха облаче дим към тавана и усети как Мартине помириса пуловера и врата му. Лежаха в спалнята, той — отвит, тя — завита.

— Бярне Мьолер, бившият ми началник, казва, че такива като мен непрекъснато избират пътя на най-силното съпротивление. Според него било заложено в „прокълнатата ни природа“. Затова в крайна сметка всички ни изоставяли. Не знам какво да ти кажа. Нямам нищо против да живея сам. С времето започнах да харесвам образа си на самотник. А ти?

— Предпочитам ти да ми разказваш за себе си.

— Защо?

— Не знам. Приятно ми е да слушам гласа ти. Нима е възможно човек да се наслаждава на самотата си?

Хари дръпна жадно от цигарата, задържа дима в дробовете си и си представи колко по-лесно би протичало общуването, ако хората можеха да изпускат дима във фигури, които обясняват всичко, вместо да говорят. Издиша с продължително съскане:

— За да оцелееш сам, трябва да откриеш какво харесваш в себе си. Според повечето хора доброволната самота е признак на асоциално поведение и егоизъм. Така обаче си напълно независим и не завличаш и близките си на дъното, ако си тръгнал натам. Мнозина се боят от самотата, но мен тя ме направи свободен, силен и неуязвим.

— Значи самотата ти даде сила?

— Да. Или както казва доктор Стокман: „Най-силен е онзи, който разчита на себе си.“

— Първо ми говориш за Зюскинд, а сега цитираш Ибсен 62 62 Хенрик Ибсен (1828–1906) — норвежки драматург, наричан „бащата на съвременната драма“. Смята се за най-поставяния драматург след Шекспир. — Б.пр. ?

Хари се усмихна доволно.

— Баща ми често повтаряше тази мисъл. — После въздъхна и додаде: — Преди да си отиде майка ми.

— Самотата ме направи неуязвим, каза ти. И сега ли се чувстваш така, или нещо се е променило?