Ю Несбьо - Спасителя

— Сигурна ли си, че не желаеш да разговаряме на четири очи, София?

— И защо? — попита момичето със заядлив тон — изпитано оръжие на повечето тийнейджъри, когато искат да изнервят събеседника си.

— Защото ще те разпитвам за много лични неща.

— А това е майка ми, госпожо!

— Добре. Правила ли си наскоро аборт?

София се вцепени. Лицето й се сгърчи в болезнена гримаса, смесица от гняв и страдание.

— Какви ги говорите? — смотолеви тя.

Не успя да прикрие колко е стъписана.

— Кой е бащата? — продължи Беате.

София продължаваше да разпилява косата си, която изобщо не беше сплъстена. Госпожа Михолеч зяпна от учудване.

— Доброволно ли прави секс с него, или той те изнасили?

— Как смеете да говорите такива неща на дъщеря ми! — избухна майката. — Тя е още дете, а вие се отнасяте към нея като към… уличница.

— Дъщеря ви е била бременна, госпожо Михолеч. Искам само да разбера дали бременността й е свързана със случая, по който работим.

Долната челюст на майката увисна. Беате се наведе към София.

— Кой го направи? Роберт Карлсен ли?

Долната устна на девойката се разтрепери. Майката скочи от стола:

— Какво говори тя, София? Кажи ми, че не е вярно!

Девойката отпусна глава върху масата и я закри с ръце.

— София! — извика майка й.

— Да — задавено прошепна девойката. — Той беше. Роберт Карлсен. Не предполагах… изобщо не знаех, че е… такъв.

Беате стана. София хлипаше, а майка й стоеше като поразена от гръм. Беате не усещаше нищо.

— Снощи заловихме убиеца на Роберт Карлсен — съобщи тя. — Отрядът за бързо реагиране го застреля в депото за контейнери. Мъртъв е.

Двете жени изобщо не я чуха.

— Ще тръгвам.

Нито София, нито майка й обърнаха внимание на думите й. Беате излезе.

Застанал до прозореца, той се взираше в хълмистия побелял пейзаж. Приличаше на замръзнало море от мляко. На някои възвишения се забелязваха къщи и червени плевни. Изморено, слънцето се бе отпуснало над хребета.

— Няма да се върнат — отбеляза той. — Тръгнали са оттук. Или вероятно изобщо не са идвали? Да не ме излъга?

— Били са тук — възрази Мартине и дръпна тенджерата от котлона. — Когато пристигнахме, вътре беше топло. Нали видя пресните следи в снега? Сигурно се е случило нещо непредвидено. Ела, яденето е готово.

Той остави пистолета до чинията и започна да се храни. Консервните кутии с яхния бяха същите като в дома на Хари Хуле. На перваза се мъдреше стар син транзистор. От него се носеше позната попмузика, прекъсвана от непонятен говор. В момента вървеше парче от филм, който някога бе гледал. Понякога майка му свиреше тази мелодия на пианото под „единствения прозорец с изглед към Дунава“, както обичаше да се шегува баща му. А ако забележката му наистина успееше я да поядоса, той продължаваше да я дразни с въпроса как е възможно толкова интелигентна и красива жена като нея да се омъжи за него.

— С Хари гаджета ли сте? — попита той.

Мартине поклати глава.

— Тогава защо му носиш билет за концерт?

Тя не отговори.

— Според мен си хлътнала по него — усмихна се той.

Вдигна вилицата срещу него, сякаш щеше да отбележи нещо, но се отказа.

— А ти? Имаш ли си приятелка в Хърватия?

Той поклати глава, докато отпиваше от чашата с вода.

— Защо? От работа не ти остава време да си намериш?

Прихна и водата от устата му опръска покривката. Явно цялото това напрежение ми се отразява, помисли си. Нямаше друго обяснение за истеричния му смях. Мартине също се включи.

— Да не си гей? — попита тя и избърса сълзите, бликнали от очите й. — Май трябваше да те попитам дали си имаш приятел.

Той се разсмя още по-неудържимо. Направо не можеше да спре.

Тя сипа яхния в двете чинии.

— Щом толкова го харесваш, ще ти дам това — той хвърли снимка върху масата.

Същата, която взе от огледалото в апартамента на Хари. Снимката със смуглата жена и момчето. Мартине я взе и я разгледа.

— Изглежда щастлив — отбеляза тя.

— Тогава вероятно е бил щастлив.

— Да.

През прозорците се просмука сивкав мрак и проникна в стаята.

— Вероятно може отново да почувства радостта от живота — отрони тя.

— Дали?

— Да, разбира се.

Погледна радиото зад гърба й.

— Защо ми помагаш?

— Нали вече ти казах. Хари щеше да откаже да ти съдейства и…

— Не ти вярвам. Има и нещо друго.

Тя сви рамене.

— Ще ми преведеш ли какво пише тук?

Разгъна листа, който намери сред купчината книжа върху масичката на Хари.