Ю Несбьо - Спасителя

— Намерих шефа на Станкич — съобщи той. — Тя потвърди, че убийството е поръчано от Роберт Карлсен.

Беате го изгледа с неприкрита изненада.

— Нещата обаче не се изчерпват с това. Роберт е бил само посредник. Някой друг дърпа конците.

— Кой?

— Нямам представа. Някой, който може да плати двеста хиляди долара за убийство.

— И шефът на Станкич ти каза всичко това просто така?

— Не, сключихме сделка.

— Каква именно?

— Не искаш да знаеш.

Беате премига. После кимна. Хари се загледа във възрастна жена, която се придвижваше на патерици по коридора, и се запита дали майката на Станкич и Фред следи информацията в норвежките електронни издания; дали е разбрала за смъртта на сина си.

— Родителите на Халвуршен обядват в столовата. Ще сляза при тях. Ще дойдеш ли и ти? Хари?

— Какво? Извинявай. Не съм гладен, хапнах в самолета.

— Ще ти бъдат благодарни. Казват, че Халвуршен говорел за теб с обич, като за по-голям брат.

— Сега не мога, по-късно — отклони поканата Хари.

Беате тръгна. Хари се върна в стаята на Халвуршен, седна на стола до леглото му и се надвеси над бледото лице върху възглавницата. В сака си носеше запечатана бутилка с „Джим Бийм“ от безмитния магазин на летището.

— Ние двамата срещу целия свят — прошепна той.

Хари щракна с пръсти над челото на младия полицай. Средният му пръст тупна мястото между очите му, но клепачите не помръднаха.

— Яшин — прошепна Хари.

Усети колко задавен е гласът му. Якето му се удари в ръба на леглото и нещо издрънча. Хари опипа подплатата. Изгубеният мобилен телефон бе паднал вътре.

Когато Беате се върна в болничната стая заедно с родителите на Халвуршен, Хари вече си бе тръгнал.

Юн лежеше на дивана, отпуснал глава в скута на Теа. Тя гледаше стар филм по телевизията. Ясният глас на Бети Дейвис кънтеше в тишината, а Юн се взираше в тавана с мисълта, че познава тавана на тази стая по-добре от тавана в собствения си дом. Ако успее да се съсредоточи максимално върху гледката, вероятно ще съзре нещо познато, нещо, различно от обезобразеното лице, което му показаха в студената морга на Държавната болница. Поклати глава, когато го попитаха дали този мъж се е появил на вратата на апартамента му, а няколко дни по-късно е извършил и нападение над полицая с нож.

— Но това не означава, че не е той — обясни Юн, а те кимнаха, записаха и го изведоха.

— Наистина ли няма да ти позволят да пренощуваш в твоето жилище? — попита Теа. — Ако останеш да спиш при мен, ще тръгнат приказки.

— Няма как — поклати глава той. — Там е извършено убийство. Пломбираха го, докато приключат с огледа.

— Пломбирали са го — повтори Теа. — Като развален зъб.

Бети Дейвис се нахвърли върху по-младата жена. Цигулките засвириха драматично.

— За какво мислиш? — попита Теа.

Юн мълчеше. Излъга я, когато й каза, че всичко е приключило. Щеше да приключи едва след като направи каквото трябва. А именно да хване бика за рогата, да спре врага, да се прояви като доблестен, макар и незначителен войник. Защото Юн вече разбра. Намираше се съвсем близо до Халвуршен, когато полицаят прослуша съобщението от Мадс Гилстрюп, и чу самопризнанието му.

Някой позвъни на вратата. Юн скочи с облекчение да отвори, все едно посреща с радост неочакван гост. Беше Рикард.

— Притеснявам ли ви? — попита братът на Теа.

— Не, тъкмо си тръгвах.

Юн се облече. И тримата не обелиха дума. Излезе и затвори вратата. Остана няколко секунди на стълбите и се ослуша. Теа и Рикард шепнеха. Защо? Рикард звучеше ядосан.

Юн се придвижи с трамвая до центъра, а оттам тръгна за квартал Холменколен. Тази неделя за разлика от друг път във влака нямаше много пътници. Явно студеното време бе отказало желаещите да покарат ски. Юн слезе на последната спирка. Под него Осло се виждаше като на длан.

Домът на Мадс и Рагнхил се намираше върху билото на възвишението Холменколен. Досега Юн не бе стъпвал там. Портата беше сравнително тясна. Същото важеше и за пътеката към паркинга. Скрита зад няколко дървета, отдалеч къщата изглеждаше като вградена в терена. По думите на Рагнхил хората оставали изненадани, когато влязат вътре и видят колко е голяма и просторна.

Юн позвъни и след няколко секунди чу глас от невидимата уредба:

— Я виж ти. Юн Карлсен.

Юн се вторачи в камерата над вратата.

— Във всекидневната съм — Мадс Гилстрюп звучеше несигурно и той се изсмя. — Предполагам, знаеш пътя.

Вратата се отвори, без Юн да я е докоснал. Влезе в преддверие с големината на неговия апартамент.