Ю Несбьо - Спасителя

— Дойдох, за да ти кажа, че не искам да сме врагове.

— Врагове? — засмя се отново Мадс Гилстрюп. — Вие винаги ще си останете мои врагове. Помниш ли онова лято, когато купихте „Йостгор“ и лично комендант Екхоф ме покани да постоя там? От съжаление, защото ме възприемахте като клетото момче, чиито детски спомени Армията на спасението купи. Нали сте много чувствителни на такива теми. Боже мой, каква ненавист изпитвах към вас! Гледах ви как се забавлявате, все едно сте си у дома. Особено брат ти, Роберт. Всички момичета си падаха по него, а той постоянно ги гъделичкаше и ги водеше в плевнята, където…

Мадс си премести крака и бутна бутилката, а тя падна на пода. По паркета потече кафява течност.

— Вие изобщо не ме забелязвахте. Никой не ме виждаше, сякаш изобщо не съществувах. Толкова бяхте погълнати един от друг. Казах си: явно наистина съм невидим. Ще ви покажа на какво са способни невидимите.

— Затова ли го направи?

— Аз? — Мадс се разсмя. — Аз съм невинен, Юн Карлсен. Ние, привилегированите, винаги сме чисти като сълза, трябва вече да си го разбрал. Съвестта ни е неопетнена, защото имаме възможност да купим чуждата — на хората, чиято задача е да ни служат, да вършат мръсната работа. Такива са природните закони.

Юн кимна.

— Защо се обади на полицая и си призна?

— Първо възнамерявах да се свържа с другия, с Хари Хуле, но тъпакът нямаше визитка, и се наложи да се обадя на младия. Еди-кой си Халвуршен. Не си спомням, бях пиян.

— Каза ли на друг за това? — попита Юн.

Мадс Гилстрюп поклати глава, вдигна бутилката от пода и отпи.

— Само на баща ми.

— На баща ти? Ами да, разбира се.

— Кое се разбира? — не спираше да се смее Мадс. — Ти обичаш ли баща си, Юн?

— И то много.

— А съгласен ли си с мен, че любовта към бащата е истинско проклятие?

Юн не отговори и Мадс продължи:

— След като разговарях с полицая, баща ми дойде. Казах му какво съм направил и знаеш ли как реагира той? Извади щеката за ски и ме наби. Проклетникът удря много силно. Омразата вдъхва сили, знаеш ли. Предупреди ме да не споменавам за това пред никого. Ако опетниш семейната чест, ще те убия, закани се той. Точно така се изрази. И знаеш ли, Юн… — очите на Мадс изведнъж се напълниха със сълзи и гласът му се разтрепери. — Въпреки всичко аз го обичам. Вероятно именно поради тази причина той изпитва към мен толкова всепоглъщаща ненавист. Аз, единственият му син, съм толкова мекушав, че дори нямам сили да го намразя.

Мадс удари бутилката в паркета. Дрънченето отекна в стаята. Юн скръсти ръце.

— Сега ме чуй. Полицаят, който е изслушал признанието ти, се намира в кома. Ако обещаеш да не притесняваш мен и хората ми, ти давам дума, че никога няма да разкрия тайната ти.

Мадс Гилстрюп изобщо не слушаше Юн. Погледът му отново залепна за екрана, където младоженците стояха с гръб към камерата.

— Виж, сега тя казва „да“. От няколко часа гледам само един и същи отрязък от записа. Просто защото не разбирам. Тя се закле… — Мадс тръсна глава. — Мислех, че това ще я накара да ме обикне отново. Успея ли да извърша това… престъпление, тя ще види в мен мъжа, заблуждавах се аз. Престъпникът е смел, силен, мъжествен, нали? А не… — пое си шумно въздух през носа и процеди презрително: — … нечий син.

Юн стана.

— Време е да си тръгвам.

Мадс Гилстрюп кимна.

— Имам нещо, което ти принадлежи. Да го наречем… — той ощипа замислено горната си устна — … прощален подарък от Рагнхил.

Докато пътуваше на връщане във влака, Юн се взираше в черния сак, връчен му от Мадс Гилстрюп.

Навън температурите паднаха стремглаво и смелчагите, излезли на неделна разходка, вървяха със свити рамене и наведена глава, скрити в шалове и шапки. Беате Льон обаче не усещаше пронизващия студ. Натисна звънеца на семейство Михолеч. Откакто й съобщиха какво е състоянието на Халвуршен, Беате не чувстваше нищо.

— В момента най-сериозен проблем създава не сърцето му, а бъбреците — обясни лекарят.

Госпожа Михолеч я посрещна на стълбите и я заведе в кухнята, където дъщеря й София си играеше с косата си. Майката напълни кафеварката с вода и сложи три чаши върху масата.

— Предлагам да ни оставите да си поговорим насаме — подхвана Беате.

— София иска да присъствам — отвърна госпожа Михолеч. — Кафе?

— Не, благодаря. Трябва да се връщам в болницата. Имам само няколко въпроса.

— Добре тогава — госпожа Михолеч изля водата в мивката.

Беате седна срещу София. Помъчи се да привлече вниманието й, но девойката продължаваше да оглежда върховете на косата си.