Ю Несбьо - Спасителя

Непредвидимото, помисли си Фалкайд.

В ранната неделна сутрин още не се бе събудил. Спеше в апартамента на Хари, в леглото на Хари, в дрехите на Хари. И сънуваше кошмарите му, неизменно свързани с призраци от миналото.

Чу се съвсем лек звук, слабо дращене по външната врата. Но и той се оказа достатъчен да го събуди. Грабна пистолет изпод възглавницата и скочи на крака. Докато се промъкваше предпазливо към антрето, леденият под вкочани стъпалата му. През армираното стъкло на вратата различи силует. Понеже се погрижи да изгаси всички светлини в жилището, знаеше, че човекът отвън няма как да го види. Силуетът беше прегърбен и сякаш се суетеше с нещо в ръцете си. Да не би да не може да улучи ключалката? Нима Хари Хуле се прибира пиян? Вероятно изобщо не е напуснал града, а е обикалял цяла нощ по кръчмите.

Приближи се до вратата и протегна ръка към хладната метална дръжка. Притаи дъх и усети колко плътно прилепва пистолетът към дланта му. Човекът навън като че ли също спря да диша.

Надяваше се ситуацията да не се усложни допълнително, тоест Хуле да прояви здрав разум и да осъзнае, че няма избор: или ще го отведе при Юн Карлсен, или, ако този вариант се окаже неприемлив, ще доведе Юн Карлсен в апартамента си.

С вдигнат пистолет — целта беше човекът отвън веднага да го забележи — той дръпна рязко вратата. Жената се стресна и отстъпи две крачки назад. За дръжката на вратата от външната страна бе закачен букет цветя, опакован в целофан. За целофана бе залепен голям плик.

Ужасената физиономия на лицето й не му попречи да я познае веднага.

— Get in here 56 56 Get in here (англ.) — Влизай. — Б.пр. — изкомандва тихо той.

Мартине Екхоф се поколеба, но той вдигна пистолета по-високо и тя се подчини. Даде й знак да влезе във всекидневната и я последва. Помоли я най-учтиво да седне във фатерщула, а той се настани на дивана.

Мартине отмести поглед от оръжието към мъжа.

— Извини ме за неподходящото облекло. Къде е Хари? — попита той.

— What do you want? 57 57 What do you want? (англ.) — Какво искаш? — Б.пр. — гласът й звучеше изненадващо спокойно, почти доброжелателно.

— Да намеря Хари Хуле — отвърна той. — Къде е?

— Не знам. За какво ти е?

— Въпросите задавам аз. Ако не ми кажеш къде е, ще трябва да те застрелям. Ясно?

— Казах ти: не знам. Стреляй, ако така ще се почувстваш по-добре.

Напразно се мъчеше да забележи признаци на страх в очите й. Зениците й изглеждаха някак странно.

— Какво правиш тук? — попита той.

— Дойдох да донеса на Хари билет за концерт.

— А цветята?

— Исках просто да го зарадвам.

Дръпна чантата й от масата, прерови я и извади портфейл и банкова карта. Мартине Екхоф, родена през 1977. Живее на улица „Безгрижие“, Осло.

— Ти си Станкич — установи Мартине. — Теб заведохме в приюта с белия автобус, нали?

Отново я погледна. Тя не се смути и кимна.

— Тук си, за да накараш Хари да те отведе при Юн Карлсен, нали? И сега се намираш в задънена улица?

— Затваряй си устата — процеди той, но не успя да го каже със заплашителен тон, както целеше.

Защото жената беше права: всичко отиваше по дяволите. Навън небето започна да просветлява. Двамата поседяха мълчаливо в мрачната стая. Накрая тя реши да вземе думата:

— Аз ще те заведа при Юн Карлсен.

— Какво? — слиса се той.

— Знам къде се намира в момента.

— Къде?

— В едно имение.

— Откъде знаеш?

— Имението е собственост на Армията на спасението и аз отговарям за списъка с ползвателите му. От полицията се обадиха, за да проверят дали могат да настанят там Юн през следващите дни без риск някой да го обезпокои.

— Аха. И защо искаш да ми помогнеш?

— Защото Хари няма да ти каже местонахождението на Юн и ти ще го застреляш — обясни простичко Мартине.

Отново прикова поглед в нея. Чак сега си даде сметка, че тя наистина смята да го направи. Кимна:

— Колко души има в това имение?

— Юн, приятелката му и един полицай.

Само един полицай. В главата му започна да се заформя план.

— На какво разстояние се намира имението оттук?

— Четирийсет и пет минути с кола. Сутрин заради натоварения трафик понякога отнема час. Ще отидем с моя автомобил. Отвън е.

— Защо ми помагаш?

— Нали вече ти казах. Искам всичко да приключи възможно най-бързо.

— Осъзнаваш, че ако блъфираш, ще ти пръсна мозъка, нали?

Тя кимна.

— Да тръгваме — подкани я той.