Ю Несбьо - Спасителя

— Благодаря. Нещо друго?

— Хаген изпрати Юн Карлсен и Теа Нилсен обратно в „Йостгор“ с две „бавачки“. А аз говорих с майката на София Михолеч. Обеща ми още днес да заведе дъщеря си на лекар.

— Мм. А какво ти обясниха от Ветеринарния институт за парченцата месо в стомаха на Станкич?

— Предположението им за китайски ресторант се базирало върху факта, че единствено в Китай се поднася такова месо.

— Какво месо?

— Кучешко.

— Кучешко ли? Я чакай!

Музиката се изгуби. В слушалката се чуваше автомобилен трафик. После пак гласът на Хари:

— В Норвегия не се сервира кучешко месо.

— Точно това е странното. Служителите във Ветеринарния институт успяха да определят породата и утре ще се обадя в Норвежкия киноложки клуб. Разполагат с регистър на всички чистокръвни кучета и на техните собственици.

— Не виждам как това би ни помогнало. В Норвегия сигурно има около сто хиляди кучета.

— Четиристотин хиляди. Всяко пето домакинство отглежда поне един лаещ домашен любимец. Проверих. Обаче в случая става дума за рядко срещана порода. Чувал ли си за черен мецнер?

— Повтори, ако обичаш.

Тя повтори. В продължение на няколко секунди Беате чуваше само шума от уличното движение в Загреб. После Хари възкликна внезапно:

— Ама това е напълно логично! Мъж без покрив над главата си. Как не се сетих по-рано!

— За какво да се сетиш?

— Знам къде се крие Станкич.

— Какво?

— Свържи се е Хаген и поискай да мобилизира екип „Делта“ за въоръжена акция.

— Къде? Какви ги говориш?

— В депото за контейнери до пристанището. Станкич се е скрил в някой от контейнерите.

— Откъде знаеш?

— В Осло няма много места, където можеш да хапнеш черен мецнер. Погрижи се „Делта“ и Фалкайд да обградят депото с непробиваема стена, докато пристигна утре с първия полет. В никакъв случай да не го арестуват преди идването ми. Ясно?

След като прекрати разговора с Беате, Хари остана на улицата, загледан в хотелския бар. Оттам бумтеше еднообразна електронна музика. А вътре го чакаше полупразна чаша с отрова.

Пипна го. Малкия спасител вече нямаше къде да избяга. Нужна беше само трезва мисъл и нетрепваща ръка. Мислеше за Халвуршен и за сърцето му, което се давеше в кръв.

Беше изправен пред избор: или да се качи в стаята си, където вече не бе останал алкохол, да заключи вратата и да изхвърли ключа през прозореца; или да влезе в бара и да пресуши чашата си. Пое си дъх разтреперан и изключи мобилния си телефон. Влезе в заведението.

Служителите отдавна се разотидоха от щабквартирата на Армията на спасението, но в кабинета на Мартине продължаваше да свети. Тя набра номера на Хари Хуле. Питаше се кое го прави толкова привлекателен в нейните очи. Възрастта му? Загадъчната обвивка, под която вероятно се крият силни емоции? Или усещането за безнадеждност, лъхащо от цялата му осанка? Случката с отхвърлената обожателка пред апартамента му не я изплаши, нито я отблъсна. Точно обратното: Мартине още по-силно искаше да… какво всъщност искаше? Простена, когато операторът й съобщи, че телефонът на абоната е изключен или се намира извън обхват. Обади се на „Телефонни услуги“ и си записа номера на стационарния му телефон на улица „Софие“. Сърцето й подскочи, когато чу гласа му. Оказа се записано обръщение, подканващо обадилия се да остави съобщение на гласовата му поща. Удава й се идеален повод да се отбие в дома му след работа, а той не си е вкъщи! Мартине му съобщи, че трябва да му даде билета за коледния концерт предварително, защото ще бъде ангажирана с организацията цял ден.

Затвори. Внезапно забеляза, че някой я гледа от вратата.

— Рикард! Не прави така. Изплаши ме.

— Извинявай. Каня се да си тръгвам и реших да проверя дали съм последен. Да те закарам ли?

— Благодаря, но…

— И без това вече си се облякла. Хайде, тъкмо ще ти помогна да изключиш алармата.

Рикард се разсмя с типичния си насечен смях. Миналата седмица Мартине задейства два пъти алармената система по погрешка, когато си тръгваше от щабквартирата, и се наложи Армията да плати неустойка на охранителната фирма.

— Добре — съгласи се тя. — Благодаря ти.

— Няма… за какво — подсмръкна Рикард.

Сърцето му блъскаше като лудо. Усещаше миризмата на Хари Хуле. Затвори внимателно вратата и затърси опипом ключа за осветлението. В другата си ръка държеше пистолета насочен към леглото, чиито смътни очертания различи в мрака. Пое си дъх и включи осветлението. Светлината окъпа спалнята — почти гола стая с обикновено легло, оправено и празно. Така изглеждаше и останалата част от апартамента. Вече бе проверил другите стаи. Тук, в спалнята, пулсът му се успокои. Хари Хуле не си беше вкъщи.