Ю Несбьо - Спасителя

Барманът кимна. Въпросът му дойде като гръм от ясно небе:

— Как се казваше детето ти?

— Олег.

Двамата се измериха с поглед. Барманът присви око. Хари усети как мобилният телефон вибрира в джоба му, но не вдигна.

Барманът сложи длан върху кафявия плик и го плъзна към Хари:

— Няма нужда. Как се казваш и в кой хотел си отседнал?

— Дойдох направо от летището.

— Напиши си името върху тази салфетка и отиди в хотел „Балкан“ до железопътната гара. По моста и само направо. Като се настаниш, чакай да се свържат с теб.

Канеше се да зададе въпрос, но барманът се обърна към телевизора и отново се зае да коментира мача.

Излезе навън. Извади телефона си. Имаше пропуснато повикване от Халвуршен.

— Do vraga! — простена той. — По дяволите!

Снегът по улица „Гьотеборг“ приличаше на ален шербет.

Чувстваше се объркан. Всичко стана за секунди. Изстреля последния си куршум по бягащия Юн Карлсен, но вместо него улучи фасадата на сградата. Мишената се вмъкна вътре и изчезна.

Приклекна. Усети как окървавеното парче стъкло разпра плата на якето му. Полицаят лежеше проснат по корем. Снегът лочеше жадно кръвта, която течеше от раната на врата му.

Огнестрелно оръжие, сети се той, хвана простреляния за рамото и го обърна по гръб. Трябваше му пистолет. Вятърът лъхна и отметна косата от неестествено бледото лице. Бързо прерови джобовете на палтото му. Кръвта продължаваше да тече, плътна и алена. Усети как устата му се пълни с кисел вкус на жлъчка, обърна се и върху леда плисна жълтото съдържание на стомаха му. Избърса се. Джобовете на панталоните. Намери портфейл. А на кръста? Проклятие, нали си полицай, къде ти е пистолетът, щом си тръгнал да залавяш престъпник!

Иззад ъгъла се появи кола. Насочи се към него. Грабна портфейла, стана, пресече улицата и продължи нататък. Колата спря. Не бива да тича. Хукна.

Подхлъзна се по тротоара пред магазина на ъгъла и падна на хълбок, но веднага се изправи, без да усети болка. Продължи към парка по същия път, по който избяга от полицията последния път. Всичко се превърна в безкраен кошмар, низ от безсмислено повтарящи се събития. Дали започваше да полудява, или тези неща наистина се случваха? В гърлото му пареха студеният въздух и вкусът на жлъчка. Пое по улица „Марквайен“ и чу първите полицейски сирени. Почувства го. Беше спасен.

В следобедния сумрак Главното полицейско управление светеше като коледна елха. Вътре, в стая за разпит номер две, Юн Карлсен седеше с глава, заровена в ръцете си. Срещу него, от другата страна на малката кръгла маса в тясното помещение, се бе разположила полицай Турил Ли. Между тях бяха поставени два микрофона и разпечатка от първите свидетелски показания. Юн видя през прозореца Теа, която чакаше реда си в съседната стая.

— Значи той ви нападна? — попита полицайката, докато преглеждаше показанията му.

— Мъж със синьо яке се втурна към нас с пистолет в ръка, да.

— А после?

— Всичко стана за секунди. Изплаших се до смърт и имам само откъслечни спомени. Сигурно заради мозъчното сътресение, което наскоро претърпях.

— Разбирам — увери го Турил Ли, но лицето й казваше тъкмо обратното.

Тя погледна червената светлина на диктофона — знак, че устройството продължава да записва.

— А Халвуршен се е втурнал към колата?

— Да, пистолетът му остана вътре. Сложи го върху средната конзола, преди да тръгнем от „Йостгор“.

— А вие какво направихте?

— Паникьосах се. Първо ми хрумна да се скрия в колата, но после се отказах и хукнах към портата на сградата.

— И непознатият е стрелял по вас?

— Чух пукот от изстрел.

— Продължете.

— Влязох в двора и погледнах какво става навън. Мъжът се бе нахвърлил върху Халвуршен.

— Халвуршен не успя да се качи в колата, така ли?

— Точно така. Още преди това ми се оплака, че често се случвало вратата да заяжда заради студа.

— И мъжът нападна Халвуршен с нож, а не с пистолет?

— Така ми се стори, но все пак гледах отстрани. Изненада Халвуршен в гръб и го прободе няколко пъти.

— Колко пъти?

— Четири или пет. Не съм сигурен…

— После?

— Слязох в мазето и се обадих в полицията.

— Но убиецът не ви последва?

— Нямам представа. Заключих входната врата след себе си.

— Можел е да строши стъклото. Та той е пронизал с ножа си полицай, едва ли би се поколебал.

— Да, права сте. Не знам защо не го е направил.