Ю Несбьо - Спасителя

— Първите години… работех като… нали се сещаш… носач. Но гърбът… проблеми — заобяснява бащата на развален норвежки. — Във Вуковар бях електроинженер, разбираш ли? Преди войната. Тук не работя нищо.

Хари кимна. Чакаше търпеливо мъжът да продължи разказа си.

Чичо Йосип каза нещо.

— Да, да — промърмори бащата и се обърна към Хари. — Когато югославската армия тръгна да превзема Вуковар през 1991-а, нали? Тогава едно момче взриви дванайсет сръбски танка с… landmines 49 49 Landmines (англ.) — сухопътни мини. — Б.пр. , нали? — очакваше потвърждение той, че Хари го разбира. — Нарекохме го mali spasitelj .

— Mali spasitelj — повтори с благоговение чичо Йосип.

— Малкия спасител — обясни бащата. — Това беше неговото… името, дето го казваха по уоки-токито.

— Кодовото му име?

— Да. След капитулацията на Вуковар сърбите се опитаха да го намерят. Но не успяха. Според някои бил мъртъв. Според други изобщо не… съществувал. Ясно?

— Какво общо има това с хотел „Интернационал“?

— След войната жителите на Вуковар нямаха къщи. Всичко стана на камънак. Някои избягаха тук, в Норвегия, други — в Загреб. Президентът Туджман…

— Туджман — повтори чичото и вдигна очи към небето.

— … и хората му ги подслониха в стар голям хотел, където да ги виждат. Да ги наблюдават, ясно? Даваха им супа, но не и работа. Туджман не обичаше хора от Славония. Много пролята сръбска кръв. Изведнъж сръбските войници, нахлули във Вуковар, започнаха да измират един по един. Появиха се слухове, че mali spasitelj се е върнал.

— Mali spasitelj — засмя се чичо Йосип.

— Говореше се, че хърватите могат да потърсят помощ в хотел „Интернационал“.

— Каква помощ?

— Знам ли — вдигна рамене бащата. — Слухове.

— Аха. Кой друг е чувал за този… спасител и за хотел „Интернационал“?

Бащата не разбра въпроса и Хари уточни:

— Например някой от Армията на спасението знае ли за него?

— Да. Давид Екхоф. Другите също. През лятото той държа… дума… след празнична вечеря в „Йостгор“.

— Искате да кажете реч?

— Да. Разказа за mali spasitelj . Той още воювал. Войната никога няма да свърши, каза Екхоф. И за Армията на спасението.

— Нима комендантът наистина е казал такова нещо? — изненада се Беате, докато шофираше в осветения тунел „Ибсен“.

Тя намали и се нареди зад автомобилната колона.

— Според господин Михолеч — уточни Хари. — Всички са присъствали на речта. Включително и Роберт.

— И ти предполагаш, че думите му са подсетили Роберт да наеме убиец?

Беате барабанеше нервно с пръсти по волана.

— Не е изключено. Знаем със сигурност, че Роберт е бил в Загреб. Той е знаел за връзката на Юн с Теа, значи е имал мотив. — Хари потърка замислено брадичката си. — Беате, ще уредиш ли обстоен медицински преглед на София? Ако не греша, лекарите ще открият и друго освен синината на челото й. Ще се опитам да хвана полета за Загреб.

Беате го стрелна със строг поглед.

— Ако ще пътуваш в чужбина, редно е или да отидеш там с цел да съдействаш на местната полиция в съответната държава, или на почивка. Инструкциите ясно…

— Второто — прекъсна я Хари. — Ще си направя кратка коледна екскурзия до Хърватия.

Беате въздъхна.

— Тогава се надявам да дадеш малко почивка и на Халвуршен. Възнамеряваме да посетим родителите му в Стайншер. Ти как ще празнуваш?

Мобилният телефон на Хари звънна и той започна да рови в джобовете на якето си, докато отговаряше на Беате:

— Миналата година празнувах с Ракел и Олег. По-миналата с татко и Сьос. Тази година не ми е останало време да обмислям къде ще отбележа празника.

Пред очите му изплува образът на Ракел. Изведнъж разбра, че неволно е натиснал копчето за приемане на разговора. Чу смеха й в ухото си.

— Ела у нас — покани го тя. — На Бъдни вечер вратите на „Фюрлюсе“ са отворени за всички и имаме нужда от доброволци.

След две секунди Хари осъзна, че не е Ракел.

— Обаждам се само да ти се извиня за снощи — продължи Мартине. — Нямах намерение да изхвърча така от апартамента ти. Просто малко се разстроих. Получи ли отговори на въпросите си?

— А, ти ли си? — попита Хари, като се стараеше да звучи неутрално, но забеляза бързия поглед на Беате, поредно доказателство за завидната й социална интелигентност. — Може ли да се чуем по-късно?

— Разбира се.

— Благодаря.

— Няма защо — зад привидната сериозност в гласа й прозираше весел смях. — Само да те питам нещо.

— Да?

— Какво ще правиш в четвъртък? Тържеството ще е съвсем скромно.