Ю Несбьо - Спасителя

— Добре.

Хари въздъхна:

— Слушай, знам, че не ти влиза в задълженията да работиш като бавачка. Как да ти се реванширам?

Халвуршен поиска свободна вечер преди Коледа — обещал на Беате я заведе на ресторант да хапнат лютефиск — сушена треска, накисната в разтвор на сода каустик.

— Бедничката, досега не е опитвала от това ястие.

— Смятай го за уредено — обеща Хари.

— Благодаря.

— И, Халвуршен?

— Да?

— Ти си истинско… — Хари си пое дъх — … супер си.

— Благодаря ти, шефе.

Хари затвори. Уейтс пееше как кънките върху заледеното езеро нашепват името на Алис.

Седнал върху парче от кашон на тротоара край парка „Софиенберг“, той трепереше от студ. Сутрешното оживление по улиците започна. Минувачите го подминаваха с трескави крачки. Няколко души все пак пуснаха в картонената му чаша няколко крони. Наближаваше Коледа. Дробовете го боляха, защото цяла нощ диша цигарен дим. Вдигна очи да огледа улица „Гьотеборг“.

В момента нямаше какво друго да направи.

Сети се за Дунава, който тече покрай Вуковар, търпеливо и неудържимо. Такъв трябва да е и той. Да се въоръжи с търпение, докато пристигне танкът; докато драконът подаде глава от бърлогата. Докато Юн Карлсен се прибере. Пред него спря човек. Вгледа се в коленете му.

Вдигна глава. Мъж е риж мустак и картонена чаша в ръка. Мустакът изръмжа нещо.

— Excuse, те? 48 48 Excuse me? (англ.) — Извинете? — Б.пр.

Мъжът отговори нещо на норвежки. Нещо за запазена територия.

Усети пистолета в джоба си. Останал му бе само един куршум. Извади голямото назъбено парче стъкло от другия си джоб. Просякът го изгледа злобно, но се отдалечи.

Насилваше се да прогони мисълта, че Юн Карлсен няма да дойде. Ще дойде, разбира се, как иначе. А докато го чака, ще чака, както тече Дунавът. Търпеливо и неудържимо.

— Влезте — покани ги пълната блага жена, обитаваща със семейството си апартамент на Армията на спасението на улица „Якоб Ол“.

Жената произнасяше звука „н“ с върха на езика, долепен до небцето, особеност, типична за хората, усвоили езика в зряла възраст.

— Дано не ви притесняваме много — каза Хари.

Двамата с Беате влязоха в коридора. Подът почти не се виждаше от обувки и какви ли не дребни вещи.

Домакинята поклати отрицателно глава, когато понечиха да се събуят.

— Студено е. Гладни ли сте?

— Не, благодаря, току-що закусих — усмихна се Беате.

Хари също отказа учтиво.

Жената ги въведе в стаята. Около масата седяха членовете на семейство Михолеч: двама зрели мъже, момче на възрастта на Олег, малко момиче и млада жена. Сигурно е София, предположи Хари. Криеше очите си зад завеса от черен бретон. В скута си държеше бебе.

— Zdravo — поздрави по-възрастният: изпит, с прошарена, но гъста коса и тъмен поглед, познат до болка на Хари: гневният изплашен поглед на изгнаника.

— Мъжът ми — представи го домакинята. — Разбира норвежки, но не говори. Чичо Йосип — посочи тя другия мъж. — Гостува ни за Коледа. А това са децата ми.

— И четиримата ли? — полюбопитства Беате.

— Да — засмя се жената. — Най-малкото е дар от Бога.

— Ама че сладурче — зарадва се Беате и направи физиономия.

Бебето изгука въодушевено. Както Хари очакваше, Беате не се стърпя и ощипа пухкавата му червена бузка. Хари даваше една, максимум две години на Беате и Халвуршен, докато си направят едно такова мъниче.

Мъжът каза нещо и жената му отговори. После се обърна към Хари:

— Поръча да ви преведа, че вие, норвежците, не искате други освен вас да работят в Норвегия. Той не спира да търси, но не може да си намери работа.

Хари погледна мъжа и му кимна, но онзи не реагира.

— Заповядайте — домакинята посочи два свободни стола.

Хари и Беате седнаха. Тя вече бе извадила бележника си и чакаше в готовност.

— Дойдохме да ви попитаме за…

— Роберт Карлсен — прекъсна го жената и погледна мъжа си, който кимна в знак на разбиране.

— Точно така. Какво можете да ни кажете за него?

— Малко. Виждали сме го само два-три пъти. Да, не повече — погледът на домакинята сякаш случайно се спря върху София, заровила нос в разрошената косица на бебето. — Юн накара Роберт да ни помогне, когато през лятото се преместихме тук от тесния апартамент във вход „А“. Юн е свестен човек. Съдейства ни да се сдобием с по-голямо жилище, след като се роди ей този малчуган — тя се засмя към бебето. — Роберт общуваше повече със София. Нали… нали е само на петнайсет.