Ю Несбьо - Спасителя

Хари зърна за секунда Рикард в тълпата зад гърба й.

— Имам няколко въпроса към вас — призна той. — Ако не възразявате да повървим в студа, ще ви изпратя до вас.

Мартине се смути.

— Ако се прибирате, разбира се — побърза да уточни Хари.

Мартине се огледа.

— Предпочитам аз да ви изпратя до вашето жилище, нали и без това ми е по път.

Навън студеният плътен въздух имаше вкус на мазно и изгорели газове.

— Ще бъда директен — подхвана Хари. — Познавате и Юн, и Роберт. Според вас Роберт имал ли е причини да желае смъртта на брат си?

— Какво?

— Помислете добре, преди да ми отговорите.

Вървяха внимателно, за да не се подхлъзнат. Минаха със ситни крачки покрай вариете „Паякът“. По тротоарите вече не се виждаха хора. Коледното оживление наближаваше своя край, но по улица „Пилестреде“ такситата продължаваха да сноват напред-назад с празнично облечени пияни пътници.

— Роберт беше наистина малко буен, но убиец? — Мартине поклати категорично глава.

— Може да е накарал друг да го свърши — предположи Хари.

— Така или иначе не съм била близка с двамата братя — сви рамене Мартине.

— Защо? Нали сте израснали заедно.

— Да, но аз не общувах твърде с връстниците си. Чувствах се най-добре сама. Като вас.

— Като мен ли? — изненада се Хари.

— Вълкът единак винаги надушва себеподобните си — погледна закачливо Хари. — Сигурно сте били от онези момчета, които следват своя път: интересни и недостъпни.

Той се усмихна и поклати глава. Минаха покрай варелите с петрол пред полусрутената, но пъстра фасада на „Блиц“. Хари посочи:

— Помните ли как анархисти и комунисти окупираха сградата през 1982-а? Имаше концерти на пънк групи като „Месо“ и „Най-лошите момчета“?

— Не — засмя се Мартине. — Тогава тъкмо започвах училище. А и „Блиц“ не беше сред местата, където се подвизават хора от Армията на спасението.

— Да — усмихна се криво Хари. — Аз обаче ходех там. В началото се надявах, че „Блиц“ е за такива като мен, за аутсайдери. Но и там не успях да се приобщя. Защото в крайна сметка в средите около „Блиц“ на почит пак са униформите и груповото мислене. Пред демагозите се открива поле за изява, каквото…

Хари млъкна, но Мартине довърши изречението му:

— Каквото тази вечер се откри пред баща ми в Храма?

Хари зарови ръцете си още по-дълбоко в джобовете.

— Исках да кажа, че човек е осъден на самота, ако иска да открие отговорите със собствения си ум.

— И до какъв отговор стигна вашият самотен ум? — Мартине го хвана под ръка.

— И Юн, и Роберт са имали любовни приключения. Какво толкова специално намират в Теа, че не могат да я разделят?

— Роберт харесвал ли е Теа? Не съм останала с такова впечатление.

— По думите на Юн е точно така.

— Е, не съм общувала много с тях. Спомням си, че Теа беше много популярна сред момчетата в „Йостгор“. Състезанието започва рано.

— Какво състезание?

— Момчетата с амбиции да станат офицери, трябва да се оженят за момиче от редиците на Армията.

— Трябва? — слиса се Хари.

— Не знаехте ли? Ожениш ли се за човек извън редиците на Армията, по принцип изгубваш работата си. Цялата система за повишенията се основава на идеята офицерите да живеят заедно. Нарича се обща съдба.

— Звучи ми много строго.

— Работим във военна организация — обясни Мартине без оттенък на ирония в гласа.

— И момчетата са знаели, че Теа ще стане офицер? Макар да е момиче.

Мартине поклати глава с усмивка.

— Явно не сте добре запознат с Армията на спасението. Две трети от офицерите са жени.

— Но комендантът е мъж? Мениджърът — също?

Мартине кимна.

— Основателят ни Уилям Бут твърди, че най-добрите му войници са жените. И въпреки това и в Армията се повтаря познатия в обществото модел: празноглави, самоуверени мъже командват интелигентни жени със страх от високото.

— Значи момчетата всяко лято се съревноваваха кой ще спечели привилегията да командва Теа?

— Да, в продължение на няколко години. После обаче Теа спря да идва в „Йостгор“ и проблемът се реши от само себе си.

— Защо е престанала да идва?

— Вероятно е изгубила желание — сви рамене Мартине. — Или родителите й не са разрешили. Толкова много тийнейджъри на едно място двайсет и четири часа в денонощието… сещате се.

Хари кимна, но не го бе преживял лично. Не бе ходил дори на конфирмационен лагер. Двамата с Мартине поеха по улица „Стенберг“.

— Тук съм се родила — обясни тя и посочи стената около Държавната болница, вече почти разрушена.