Ю Несбьо - Спасителя

Не след дълго проектът „Парк «Пилестреде»“ щеше да добие завършен вид.

— Запазиха сградата с родилното отделение и преустроиха залите в апартаменти — сети се Хари.

— Нима има изобщо хора, които живеят там? Като си помисля само какво е ставало вътре. Аборти и…

— Понякога, докато се разхождаш тук в полунощ, още се чуват детски писъци — кимна Хари.

— Невъзможно! — очите на Мартине се разшириха. — Шегувате се, нали?

— Е, сигурно писъците са от децата, преместили се да живеят там с родителите си — предположи Хари и тръгна по улица „Софие“.

Мартине го цапна закачливо по рамото.

— Не се шегувайте с духовете. Вярвам в тях.

— И аз, и аз.

Мартине престана да се смее.

— Ето тук живея — Хари посочи светлосиня входна врата.

— Нямате ли още въпроси?

— Имам, но ще почакат до утре.

Тя наклони глава:

— Не се чувствам изморена. Имате ли чай?

Върху снега по улицата хрущяха гумите на задаващ се автомобил. Спря петдесет метра по-надолу и ги заслепи със синьо-белите си фарове. Хари огледа замислено Мартине, докато търсеше ключовете.

— Имам само нескафе. Вижте, по-добре да не…

— Обичам нескафе — прекъсна го Мартине.

Хари посегна да отключи, но Мартине го изпревари и бутна светлосинята порта. Тя се хлопна зад тях в рамката, но не се затвори плътно.

— Заради студа е — промърмори той. — Цялата сграда се свива.

Двамата се качиха по стълбите и влязоха в жилището му.

— Много е подредено — похвали го Мартине, докато си събуваше ботушите в коридора.

— Нямам много вещи — обясни от кухнята Хари.

— Кои са ти любими?

Хари се позамисли.

— Плочите.

— А не фотоалбумите?

— Не, не вярвам в тях.

Мартине влезе в кухнята и седна на един стол. Хари наблюдаваше крадешком как свива крака под дупето си с движенията на котка.

— Какво означава „не вярвам в тях“? — попита тя.

— Влияят пагубно върху способността ми да забравям. Мляко?

Тя поклати глава.

— Но вярваш в плочи.

— Да. Лъжат доста по-достоверно.

— А те не се ли отразяват пагубно върху способността ти да забравяш?

Хари тъкмо наливаше кафето. Спря. Мартине се засмя тихо.

— Този образ на враждебния, разделил се с илюзиите старши инспектор някак не ми се струва достоверен. Според мен ти си романтична натура, Хуле.

— Ела във всекидневната. Преди няколко дни си купих нова плоча. Засега не съм я обременил с никакви спомени.

Мартине се настани на дивана, докато Хари пускаше дебютния албум на Джим Стерк. После седна на зеления фатерщул и започна да глади с ръка вълнения плат в ритъма на първите плахи акорди. Сети се, че купи фатерщула от „Елеватор“, магазина на Армията на спасението за употребявани дрехи и мебели. Изкашля се:

— Роберт вероятно е имал връзка с по-младо от него момиче. Какво мислиш?

— За връзките между млади жени и по-възрастни мъже? — тя се засмя и се изчерви силно. — Или за афинитета на Роберт към непълнолетни?

— Не казах непълнолетна. Подрастваща. Хърватка.

— Izgubila sam se.

— Моля?

— Това беше на хърватски. Или на сърбохърватски. Когато бях малка, през лятото ходехме в Далматия, преди Армията на спасението да купи „Йостгор“. На осемнайсет татко заминал за Югославия, за да помага при възстановяването на сградите след Втората световна война. Там се запознал с много строителни работници и с техните семейства. Това е причината баща ми да се ангажира лично с приемането на бежанци от Вуковар.

— Като отвори дума за „Йостгор“, помниш ли Мадс Гилстрюп, внука на собственика, от когото Армията е купила имението?

— Да. През първото ни лято той дойде там. Не съм разговаряла с него. Доколкото си спомням, никой не общуваше с него, Мадс правеше впечатление на много ядосан и затворен. Според мен и той харесваше Теа.

— Кое те кара да мислиш така? Нали уж не говорел с никого.

— Непрекъснато я гледаше. Случваше се, докато двете с Теа си бъбрим, да се появи ей така, от нищото при нас. Без да обели дума. На мен ми се струваше странен, да не кажа страшен.

— Нима?

— Да. По време на престоя му спях при съседите, в спалнята на момичетата, и една нощ се събудих. Видях лице, долепено до прозореца. После изчезна. Почти сигурна съм, че беше Мадс. Споделих с другите момичета. Привидяло ти се е, твърдяха те. Бяха убедени, че зрението ми не е наред.

— Защо?

— Не си ли забелязал?

— Какво?

— Седни — Мартине потупа дивана до себе си. — Ще ти покажа.

Хари заобиколи масата.

— Виж зениците ми.