Ю Несбьо - Спасителя

— Още не знам.

— Имаме още един билет за коледния концерт на Армията на спасението.

— Добре.

— Не ми звучиш особено ентусиазиран.

— Извинявай. В момента положението е много напрегнато, а и нямам официални дрехи.

— Да, и артистите са прекалено сковани и скучни.

— Не казах това.

— Но аз го казах. Не се изразих точно: не ние, а аз имам допълнителен билет за концерта.

— Нима?

— Открива ти се възможност да ме видиш в рокля. Роклята, която съм предвидила за празненството, ми стои добре. Липсва ми само висок мъж с подходящ ръст. Помисли си.

— Благодаря за поканата, ще помисля — засмя се Хари.

— Няма защо.

Беате не коментира чутото, след като Хари затвори. Подмина с дискретно мълчание глуповатата усмивка, залепнала упорито на лицето му въпреки опитите да я потисне. Отбеляза само, че ако се вярва на прогнозата, снегорините ще имат доста работа. Понякога Хари се питаше дали Халвуршен осъзнава какъв късмет е извадил с това момиче.

Все още никаква следа от Юн Карлсен. Мъжът на тротоара се изправи. Крайниците му се бяха вцепенили от студа, който сякаш идваше дълбоко от земните недра и се бе просмукал в цялото му тяло. Щом тръгна, кръвта се раздвижи в краката му. Даже посрещна болката с радост. Нямаше представа колко часа седя с кръстосани крака и картонена чаша пред себе си, докато наблюдаваше кой влиза и излиза от жилищната сграда на улица „Гьотеборг“, но вече бе започнало да се смрачава. Бръкна в джоба си.

Парите в картонената чаша щяха да му стигнат за кафе, нещо малко за хапване, а вероятно и за кутия цигари.

Забърза към кръстовището. Там се намираше кафенето, откъдето му дадоха картонената чаша. На стената видя телефон, но не посмя да се обади. Спря пред заведението, свали синята качулка на якето и се огледа във витрината. Нищо чудно, че минувачите го вземаха за окаян бездомник. Брадата му бе пораснала, а по лицето му личаха сажди от огъня в контейнера.

В отражението видя как светофарът светна в червено. До него, на улицата, спря автомобил. С ръка върху дръжката на вратата към кафенето погледна кой се вози вътре. И тутакси замръзна. Драконът. Сръбският танк. Юн Карлсен. На седалката до шофьора. Само на два метра.

Влезе в салона, втурна се право към прозореца и прикова очи в колата. И шофьорът му се струваше познат. А, да. Видя го в приюта: един от колегите на Хари Хуле. На задната седалка се возеше жена.

Светна зелено. Той изскочи навън. От ауспуха на колата, която пое по улицата, се виеше бял дим. Хукна след нея. В далечината видя как автомобилът зави по „Гьотеборг“. Опипа съдържанието на джобовете си. Премръзналите му пръсти докоснаха парчето стъкло. Краката не го слушаха. Все едно се движеше с протези. Стъпя ли накриво, ще се прекършат като ледени шушулки, помисли си той.

Паркът „Софиенберг“ с дърветата, детската градина и надгробните плочи заподскачаха пред очите му като лоша телевизионна картина. Ръката му напипа пистолета. Стисна го в дланта си. Явно се бе порязал на стъклото, защото усети нещо лепкаво.

Халвуршен спря точно пред „Гьотеборг“ 4. Двамата с Юн слязоха да се поразтъпчат, а Теа се качи да си вземе инсулина.

Халвуршен огледа пустата улица. Юн крачеше неспокойно из снега. През прозореца на колата се виждаше кобурът със служебния револвер на Халвуршен. Остави го върху конзолата между двете седалки, защото му убиваше, докато шофира. При опасност щеше да го вземе за две секунди. Включи си мобилния телефон. Докато са пътували насам, бе получил ново съобщение на гласовата си поща. Реши да го прослуша. Познатият глас на оператора повтори: „имате едно съобщение“. После се чу сигнал и непознат глас започна да говори. Халвуршен слушаше с нарастващо удивление. Юн се приближи. Мъчеше се да чуе какво казва човекът по телефона. Учудването на Халвуршен премина в крайна изненада.

Затвори. Юн го погледна въпросително, но Халвуршен не каза нищо. Набра бързо някакъв номер.

— Какво беше това? — попита Юн.

— Самопризнание.

— И на кого звъните?

— На Хари.

Халвуршен вдигна глава към Юн. По лицето на младия капитан се изписа объркване. Очите му се разшириха и потъмняха. Погледът му преминаваше през полицая или по-точно бе насочен към някакъв предмет встрани.

— Какво има? — попита Халвуршен.

Хари мина през митническата проверка в скромния терминал на летище „Плесо“. После пъхна картата си „Visa“ в един банкомат, който без да протестира, му даде хиляда крони в хърватски куни. Прибра половината от парите в кафяв плик, излезе и се качи в мерцедес със синя табелка „такси“.