Ю Несбьо - Спасителя

— Хотел „Интернационал“.

Таксиметровият шофьор потегли мълчаливо.

Дъждовните капки от ниските облаци се сипеха върху кафявите поля с петна от сив сняг покрай магистралата към Загреб, която прорязваше в северозападна посока хълмистата местност.

Само след четвърт час Хари зърна очертанията на бетонните блокове и църковните кули в хърватската столица. Близо до пътя течеше тъмна спокойна река. Сава, предположи Хари. Влязоха в града по булевард, твърде широк за оскъдното улично движение. Подминаха железопътната гара и голям открит пуст парк със стъклен павилион. Оголените клони на дърветата протягаха почернелите си от зимата пръсти.

— Хотел „Интернационал“ — каза шофьорът и сви пред внушителна сива сграда, каквито комунистическите страни строяха за пътуващия си елит.

Хари се разплати. Един от портиерите на хотела, облечен като адмирал, отвори вратата на таксито и посрещна госта с широка усмивка и чадър в ръка:

— Welcome, Sir. This way, Sir. 50 50 Welcome, Sir. This way, Sir (англ.) — Добре дошли, господине. Оттук, господине. — Б.пр.

Хари слезе на тротоара и в същия миг двама гости на хотел излязоха от въртящата се врата и се качиха в докарания за тях мерцедес. Зад вратата проблесна кристален полилей. Хари се спря:

— Refugees? 51 51 Refugees (англ.) — бежанци. — Б.пр.

— Sorry, Sir? 52 52 Sorry, Sir? (англ.) — Моля, господине? — Б.пр.

— Бежанци? — повтори въпросително Хари. — Вуковар.

По главата му се посипаха дъждовни капки — чадърът се отдръпна, а с него и усмивката от лицето на облечения като адмирал. Облеченият му в ръкавица показалец посочи врата, малко по-далеч от главния вход.

Когато влезе в просторното заведение с висок сводест таван, на Хари най-напред му направи силно впечатление острата болнична миризма. Хората вътре — някъде около четирийсет-петдесет души, едни седнали, други прави до дългите маси в средата на помещението, трети наредени на опашка за безплатна супа — му приличаха на пациенти. Сигурно защото бяха облечени в безформени анцузи, овехтели пуловери и изпокъсани пантофи. Дрехите издаваха, че им е напълно безразлично как изглеждат. А вероятно впечатлението за болни хора се подсилваше и от наведените им над чиниите със супа глави и сънливите, унили очи, които дори не забелязаха новодошлия.

Хари огледа помещението и погледът му се спря върху барплота. Приличаше на лавка за кренвирши. В момента там нямаше клиенти, а барманът вършеше три неща едновременно: полираше стъклена чаша, коментираше гръмко футболния мач по телевизията с мъжете на съседната маса и зорко следеше всяко движение на Хари.

Полицаят предположи, че е дошъл точно където трябва, и се насочи право към барплота. Барманът прокара длан по косата си, зализана назад и лъщяща от брилянтин.

— Da?

Хари се помъчи да игнорира бутилките, наредени на рафта зад бармана. Въпреки това вече бе забелязал присъствието на стария си приятел и отколешен враг Джим Бийм. Барманът проследи погледа му и посочи въпросително четвъртитата бутилка с кафява течност.

Хари поклати отрицателно глава. Пое си дъх. Не усложнявай нещата, каза си наум.

— Mali spasitelj — рече той тихо, за да го чуе само барманът. — Търся Малкия спасител.

Барманът го огледа изпитателно и отговори на английски с твърд немски акцент:

— Не познавам никакъв спасител.

— Един приятел от Вуковар ми каза, че mail spasitelj може да ми помогне.

Хари извади кафявия плик от джоба на якето си и го сложи върху барплота.

Барманът погледна плика, но не посегна към него.

— Ти си полицай — отсече той.

Хари поклати глава.

— Лъжеш — настоя барманът. — С влизането ти разбрах какъв си.

— Прав си. Работих в полицията дванайсет години, но напуснах.

Хари погледна бармана право в очите. Питаше се за какво ли е бил осъден. Мускулите и татуировките подсказваха, че за провинението му вероятно се полага дълъг престой зад решетките.

— Тук не живее никакъв спасител. Познавам всички.

Барманът се канеше да му обърне гръб, но Хари се пресегна над плота и го сграбчи за рамото. Барманът погледна ръката му. Бицепсът му се изду. Хари отпусна захвата.

— Наркодилър застреля сина ми пред училището му, защото детето го заплашило, че ще го издаде на директора.

Барманът мълчеше.

— Беше само на единайсет години — продължи Хари.

— Нямам представа защо ми разказваш всички тези неща.

— За да разбереш защо няма да мръдна оттук, докато някой не обещае да ми помогне.