Ю Несбьо - Спасителя

— Нямам представа за какво говорите — прошепна Туре Бьорген, без да сваля поглед от Хари. — Моля ви, напуснете дома ми.

— Разбира се. Длъжен съм обаче да ви обърна внимание на факта, че така рискувате да бъдете обвинен в укриване на убиец. В някои случаи съдът разглежда подобно провинение и като съучастничество в убийство.

— И с какви доказателства разполагате, а? Добре, може би наистина съм се обадил в полицията. Пошегувах се. Исках да се позабавлявам. И какво от това?

Хари стана.

— Както желаете. Тръгваме. Вземете си дрехи. Ще изпратя двама наши хора да ви приберат, Бьорген.

— Да ме приберат ли?

— В смисъл да ви арестуват, да.

Хари даде знак на Халвуршен да тръгват.

— Да ме арестуват ? — Бьорген вече не мърмореше неясно под носа си. — На какво основание? Нищо не можете да докажете.

Хари вдигна малката таблетка между палеца и показалеца си.

— „Стесолид“ е наркотично средство и се отпуска само срещу рецепта. Действа като амфетамин и кокаин, Бьорген. Така че ако не извадиш отнякъде рецепта за „Стесолид“, ще се наложи да те задържим за притежание на наркотик. Наказанието е до две години затвор.

— Шегувате се.

Бьорген се надигна в леглото и издърпа завивката от пода. Явно чак сега си даде сметка как е облечен.

Хари тръгна към вратата.

— Лично аз съм напълно съгласен с вас, че норвежкото законодателство предвижда прекалено строги наказания за притежание на лека дрога, Бьорген. При други обстоятелства щях да си затворя очите. Приятна вечер.

— Почакайте!

Хари спря.

— Б-б-братята му… — заекна Туре Бьорген.

— Какви братя?

— Заплаши ме, че ще изпрати братята си да ме пречукат, ако пострада. Щели да ми видят сметката, независимо какво точно му се е случило. Заливали с киселина, така ми каза.

— Той няма братя — успокои го Хари.

Туре Бьорген вдигна глава, погледна високия полицай и попита с неподправена изненада в гласа:

— Наистина ли?

Хари кимна.

Бьорген започна да кърши ръце.

— Ама аз… изпих хапчетата само защото бях ужасно изплашен. Нали се приемат точно с такава цел?

— Къде отиде той?

— Не ми каза.

— Взе ли пари от вас?

— Само някакви дребни. После офейка. А аз… останах сам и така се разтреперих, че… — ридание прекъсна словоизлиянието му и той се сви под завивката: — И сега се страхувам.

Хари го погледна.

— Ако искате, тази нощ може да спите в участъка.

— Не, предпочитам да остана тук — изхленчи Бьорген.

— Добре. Утре сутринта при вас ще се отбие наш колега за разпит.

— Почакайте! Ако го заловите…

— Да?

— Обещанието за наградата е още в сила, нали?

Успя да запали по-силен огън. Пламъците проблясваха в триъгълното парче стъкло, което отчупи от строшения прозорец на бараката. Донесе още дърва и усети как тялото му бавно започва да се стопля. През нощта студът щеше да стегне още по-безжалостно, но пък нали оцеля. Превърза окървавените си пръсти с ивици плат от ризата — отцепи ги с парчето стъкло. Челюстите на животното се затвориха около китката му. Съответно и около пистолета.

Върху стената на контейнера трепкаше сянката на черен мецнер, който се люлееше между тавана и пода с отворена паст и изпънато тяло, застинало в последния си опит за атака. Задните му крака бяха завързани със стоманена тел, подаваща се от дупка в нагънатите железни плочи на тавана. Кръвта от устата и раната зад ухото му, откъдето излезе куршумът, капеше на равни промеждутъци върху пода. Никога няма да разбере дали пръстът му или зъбите на кучето натиснаха спусъка, но изстрелът сякаш още отекваше между железните стени на бараката. Седмият, откакто пристигна в този прокълнат град. В пълнителя остана само един куршум.

И той щеше да му бъде достатъчен да изпълни мисията си, но как да намери Юн Карлсен? Трябваше му човек, който да го упъти в правилната посока. Сети се за полицая. За Хари Хуле. Вероятно не представлява голяма трудност да откриеш човек с толкова необичайно име.

Светлинното табло пред офис сградата „Вика Атриум“ показваше осемнайсет градуса под нулата и около двайсет и един часа, когато Хари и Халвуршен се качиха в стъкления асансьор. Двамата наблюдаваха как фонтанът с тропически растения се смалява все повече под краката им.

Халвуршен се колебаеше дали да се обади.

— Стъклените асансьори не ме притесняват — отговори му Хари. — Нямам страх от високо.