Ю Несбьо - Спасителя

— За да не открие Теа писмата от Рагнхил, ако посети жилището ви сама?

Юн кимна.

Хари излезе на стълбите към двора, дръпна от цигарата, вече почти угарка, хвърля я в снега и извади мобилния си телефон. Гюнар Хаген вдигна на третото прозвъняване.

— Преместих Юн Карлсен — докладва Хари.

— Уточни.

— Няма нужда.

— Моля?

— В момента се намира на по-безопасно място. През нощта Халвуршен ще остане при него.

— Къде, Хуле?

— Тук.

Хари предчувстваше каква буря се задава, докато напрегнато очакваше реакцията на шефа си в утихналата слушалка. Най-сетне Хаген подхвана с тих глас, като изговаряше отчетливо всяка дума:

— Хуле, в качеството си на твой началник ти зададох съвсем конкретен въпрос. Отказът ти да ми отговориш представлява нарушение на служебна заповед. Ясно ли се изразих?

На Хари често му се искаше да е устроен другояче, да притежава инстинкт за самосъхранение в обществото като повечето хора. Но за жалост не беше такъв.

— Защо толкова настоявате да разберете, шефе?

— Не съм ти разрешил да ми задаваш въпроси, Хуле — гласът на Хаген трепереше от гняв. — Ясно?

Хари мълчеше. Когато чу как началникът му си поема дъх, допълни:

— В имението „Скансен“.

— Какво?

— Намира се на изток от Стрьомен — полицейския полигон в Льоренскуг.

— Добре.

Хари затвори и набра друг номер, докато наблюдаваше как Теа, осветена от луната, се взира към клозета. Бе спряла да рине сняг и силуетът й бе замръзнал в странна, вцепенена поза.

— Да, моля.

— Скаре, обажда се Хари. Нещо ново?

— Не.

— Няма ли сигнали на очевидци?

— Нищо сериозно.

— Но хората звънят?

— О, да, научили са за наградата. Ако питаш мен, много лоша идея. Така само си създадохме още работа.

— Каква информация дават?

— Ами… каква… Описват разни мъже, които видели по улицата, и им приличали на Христо Станкич. Чакай да ти кажа най-забавния случай. Някакъв тип се обадил в дирекция „Зашита на населението“. Твърдял, че е завързал Станкич в дома си, и попитал дали това е достатъчно, за да получи наградата.

Хари изчака гръмкият смях на Скаре да заглъхне.

— И как са разбрали, че лъже?

— Не се е наложило. Той затворил. Звучал доста объркан. Казал, че преди няколко дни видял Станкич с пистолет в ръка в някакъв ресторант. Вие какво правите в момента?

— Ами… ще повториш ли последното?

— Вие какво…

— Не, не. Повтори онова за пистолета.

— Хе-хе, на някои хора никак не им липсва въображение, а?

— Свържи ме с дежурния в „Защита на населението“, с когото си разговарял.

— Значи искаш…

— Веднага, Скаре.

След като размени с дежурния три изречения, Хари го помоли да не затваря и извика с всичка сила:

— Халвуршен!

— Да?

Младият полицай се появи пред плевнята.

— Как се казваше онзи сервитьор, който видял мъж в тоалетната с пистолет, покрит със сапун?

— Как очакваш да си спомня?

— Все ми е едно, просто мисли.

Гласовете им ечаха между стената на къщата и плевнята.

— Туре някой-си. Нещо такова.

— Бинго! Така се е представил по телефона. Хайде сега се сети за фамилията му, драги.

— Ъъъ… Бьорг? Не. Бьоранг? Не…

— Хайде де, Лев Яшин!

— Бьорген. Точно така беше. Бьорген.

— Остави лопатата. Позволявам ти да шофираш с превишена скорост.

Двайсет минути по-късно Хари и Халвуршен профучаха покрай Западния площад и завиха по улица „Скиве“. Оберкелнерът в „Бискит“ даде на полицаите адреса на Туре Бьорген. Пред сградата ги чакаше патрул. Халвуршен спря до колегите си и свали прозореца.

— На третия етаж — осведоми го полицайката на предната седалка и посочи към прозорец на сивата фасада, където светеше.

Хари се наведе към жената над Халвуршен.

— Двамата с него ще се качим. Единият от вас да остане тук, за да поддържа връзка със „Защита на населението“, а другият да заварди задния изход. Имате ли оръжие в багажника?

— Да.

Мъжът, колегата й, се наведе напред:

— Ти си Хари Хуле, нали?

— Точно така, полицай.

— Чух, че нямаш разрешително за оръжие.

— Нямах. Нещата се промениха.

— Ами?

— Успах се за първия изпит по стрелба през есента — усмихна се Хари. — Но мога да те успокоя: на втората дата записах третия най-добър резултат в цялата система на полицията. Ясно?

Двамата полицаи се спогледаха.

— Да — смънка мъжът.

Хари дръпна вратата на колата. Замръзналите гумени уплътнения изпращяха.

— А сега да проверим дали сигналът е важен за нас.