Ю Несбьо - Спасителя

Туре чу звуци от раздвижване в спалнята. В решетката на леглото издрънча желязо. Явно все пак „Стесолид“ не е най-ефективното приспивателно.

— Дирекция „Защита на населението“.

Плътният спокоен гласа в слушалката стресна Туре.

— Ало… ъъъ… обаждам се във връзка с наградата… за… онзи тип, дето застреля оня другия от Армията на спасението.

— С кого разговарям и откъде се обаждате?

— С Туре. От Осло.

— А по-конкретно?

Туре преглътна с пресъхнало гърло. По ред причини се бе възползвал от правото си на абонат, чийто номер да остава в тайна. Знаеше, че в момента на екрана на телефона в дирекция „Защита на населението“ е изписано „непознат номер“.

— Мога да ви помогна — гласът на Туре стана по-висок.

— Първо трябва да ми кажете…

— Той е при мен. Завързан.

— Да не би да ми съобщавате, че държите завързан човек в дома си?

— Ама нали е убиец. Опасен е, видях го да държи пистолет в ресторанта. Казва се Христо Станкич. Прочетох името му във вестника.

Събеседникът му явно обмисляше как да постъпи. След кратко мълчание се обади с плътния си, но малко по-ангажиран глас:

— Успокойте се. Кажете кой сте и къде се намирате и ще дойдем веднага.

— А наградата?

— Ако информацията ви наистина доведе до ареста на заподозрения, ще потвърдя, че сте ни помогнали.

— И ще си получа веднага наградата?

— Да.

Туре се замисли. За Кейп Таун. За старци, облечени като дядо Коледа, под палещите слънчеви лъчи. Телефонът изпращя. Пое си дъх да даде знак, че още не е затворил, и се вгледа в огледалото си на стойност дванайсет хиляди крони. В следващия миг Туре Бьорген осъзна три неща: пращенето не идва от слушалката; за 599 крони няма как да ти изпратят по пощата качествени белезници; най-вероятно това ще бъде последната Коледа в живота му.

— Ало? — обади се дежурният от полицията.

Туре Бьорген искаше да отговори, но тънък наниз от лъскави топчета, удивително наподобяващи украса за коледна елха, спря притока на въздух, необходим на гласните струни, за да произведат звук.

По заснежения път, обграден от двете страни с високи стени от изринат от платното сняг, в мрака пътуваше автомобил с четирима души.

— За „Йостгор“ се завива вляво — обади се Юн от задната седалка, обгърнал с ръка раменете на изплашената Теа.

Халвуршен зави. Хари гледаше светлинките от къщите, пръснати по високите части или между дърветата. Мигаха като фарове.

Когато Хари им каза, че апартаментът на Роберт вече не е безопасно скривалище, Юн сам предложи да отидат в „Йостгор“ и настоя да вземе Теа със себе си.

Халвуршен влезе в двора, разположен между бяла жилищна сграда и боядисана в червено плевня.

— Ще помоля съседа да дойде с трактора, за да ни направи пътека — обясни Юн, докато газеха през снега.

— В никакъв случай — възрази Хари. — Никой не бива да разбира, че сте тук. Дори хора от полицията.

Юн се приближи до стената, преброи пет дъски и бръкна под дървената облицовка.

— Ето — той вдигна ръката си. Държеше ключ.

Вътре цареше още по-суров студ. Сякаш боядисаните дървени стени се бяха превърнали в лед. Гласовете на премръзналите гости отекваха гръмко. Изтупаха снега от краката си и влязоха в просторна кухня с голяма маса, долап, пейка и камина в ъгъла.

— Ще запаля огън — от устата на Юн излезе пара. Той потърка ръце, за да ги стопли. — В раклата под пейката има дърва, но ще ни трябват още от бараката.

— Аз ще донеса — предложи услугите си Халвуршен.

— За да стигнеш дотам, ще се наложи да направиш пъртина. Под навеса има две лопати.

— Аз ще ви помогна — обади се Теа.

Снегът неочаквано спря и небето се проясни. Застанал до прозореца, Хари пушеше и наблюдаваше как Халвуршен и Теа чистят снега под млечната лунна светлина. В камината пращеше огън, а Юн, приклекнал до нея, се взираше в пламъците.

— Как прие приятелката ви новината за Рагнхил Гилстрюп? — попита Хари.

— Прости ми. Нали ви казах: с Рагнхил имахме връзка, преди да се влюбя в Теа.

Хари гледаше огънчето на цигарата си.

— Все още ли нямате предположения какво е правела Рагнхил Гилстрюп в апартамента ви?

Юн поклати глава.

— Не знам дали забелязахте, но най-долното чекмедже на бюрото ви изглеждаше разбито. Какво държите там?

— Лични вещи — сви рамене Юн. — Писма, такива неща.

— Любовни писма? Сред които писма от Рагнхил?

— Ами… — Юн се изчерви — … не си спомням. Повечето ги изхвърлих. Може да съм запазил едно-две. Това чекмедже го заключвам.