Дженифър Донъли - Северно сияние

След разговора с Езра Ромбоу татко се беше поинтересувал дали в хотела още имат свободни работни места и се оказа, че имат. Беше ми мъчно, че няма да мога да продължа да работя при госпожица Уилкокс, но в „Гленмор“ плащаха повече и тя се радваше за мен. Каза, че заплатата ми със сигурност ще покрие сумата за билет за влака до Ню Йорк. Сърце не ми даваше да й призная за писмото си до декана Гил, че няма да отида.

Щях да получавам по четири долара седмично. Татко каза, че мога да оставям по един долар за себе си. Отвърнах му, че ще си оставям по два или изобщо няма да ходя.

— Знаеш, че дружа с Ройъл Лумис — казах — Скоро ще имам нужда от свои пари.

Имах три долара от госпожица Уилкокс и никеловата монетка, останала от събирането на връхчета папрат, но ми трябваха още. Подреждането на дом беше скъпо начинание. Татко примигна насреща ми, но аз не се дадох. Разчитах още да е гузен, задето ме удари, за да ми отстъпи сега, и се оказах права. Всяко нещо си има и добри страни, дори и да не ги видиш веднага.

Татко отиде в Инлет веднага след като намерих Благия умрял и остави съобщение за Бърт Браун в „О’Харас“ да дойде и да го натовари. Беше едва краят на май, но времето можеше и да се затопли. Бърт събираше мъртвия добитък и го преработваше. Не плащаше никакви пари, но ти спестяваше копаенето на дупка. Сигурна бях, че сапун, изработен от Благия, би бил толкова груб, че да ти свали кожата, но ако го направеха на лепило, то щеше да е по-здраво от пирони. „Икосаедър“, думата ми за деня, означава двайсетостен. Доста безполезна дума, освен ако не искаш да опишеш нещо с двайсет страни. В този случаи би свършила чудесна работа. Пасваше и на Благия, който главно хвърляше къчове, хапеше и риташе, но ме доведе в „Гленмор“, след като не можах да се добера до него сама.

Татко сви вдясно от Биг Мус Роуд и отново вдясно към отклонението за „Гленмор“. Вече виждах хотела да се извисява. Три прелестно облечени жени се разхождаха към дока с чадърчета за слънце, опрени на изящните им рамене. Едно семейство слезе от двуместен кабриолет пред хотела и тръгна бавно през моравата. Прислужниците им стояха отзад и брояха пътните им чанти, докато ги разтоварваха. Обзе ме желание да кажа на татко да обърне назад. Не знаех нищо за изисканите хора, нито как да се държа в тяхно присъствие. Ами ако изсипех супата в нечий скут? Или ако заприказвах, преди да са ме заговорили? Или ако налеех вино във водната чаша? Обаче на татко ужасно му беше нужно ново муле — знаех това, — затова не казах и дума.

— Аби може ли да се справя с печката? — попита той и насочи Ликърис, новото муле, към задния вход на „Гленмор“.

— Да, татко. По-добре от мен. — Аби щеше да отговаря за всички, а също и да приготвя храната.

— Разговарях с господин Спери. Ще сервираш в трапезарията, ще помагаш в кухнята и в почистването на стаите, но не искам да се приближаваш до бара, ясно ли е? Ще стоиш далеч и от залата за танци.

— Добре, татко. — Той какво си въобразяваше за мен? Че ще обърна няколко питиета и ще демонстрирам уменията си по куикстеп?

— Ако нещо се случи и поискаш да си дойдеш у дома, само пиши. Да не тръгнеш да биеш път с тази тежка чанта. Ще дойда да те взема. Или Ройъл. Някой от нас ще дойде.

— Ще се справя, татко. Наистина.

Слязох. Татко също. Свали чантата ми, изпрати ме до вратата на кухнята и надникна вътре. Чаках го да ми даде пътната чанта, но той не го направи. Държеше я здраво.

— Е, влизаш ли, или не? — попита той.

— Трябва ми чантата, татко.

Като ми я подаде, забелязах, че я е стиснал толкова силно, та чак кокалчетата му са побелели. С татко не сме много по целувките, но ми се прииска поне да ме прегърне за довиждане. Само ритна земята, плю, каза ми да се пазя и се качи в каруцата, без дори да се обърне.

Видях я, когато почиствах масата. Монета. Беше точно до пепелника за пури. Взех я и хукнах след жената, която я беше оставила.

— Госпожо? Извинете, госпожо! — извиках.

Тя се спря на вратата.

— Оставихте това — казах и й подадох монетата.

Тя се усмихна и поклати глава.

— Да. За теб е.

После се обърна и излезе от трапезарията, а аз не знаех какво да правя. Готвачката ни повтаряше от сутрин до вечер, че трябва да връщаме всичко, което сме намерили — пари, бижута, копчета, каквото и да е. Но как да върна нещо, ако собственикът му не го иска?

— Сложи я в джоба си, глупачке — прозвуча глас зад мен. Беше Уийвър. Носеше огромен поднос с мръсни чинии. — Това е бакшиш. Оставят го, ако обслужването е добро. Можеш да го задържиш.