Дженифър Донъли - Северно сияние

„25 юни 1906 година

Скъпа Грейс,

… Трима приятели отидохме на езерото и отседнахме в къщичката на едно от момчетата. Прекарахме си екстра, въпреки че нямаше момичета. Поплувахме следобед, а водата беше чудесна. Вечерта излязох с кануто и ми се прииска да си там…“

Спирам да чета. Осъзнавам, че Честър винаги си прекарва екстра на някое езеро. В кану.

По-рано днес, когато донесоха тялото на Грейс, всички си мислехме, че придружителят й, Карл Греъм, също се е удавил и е само въпрос на време да намерят трупа му.

Обаче нямаше никакъв Карл Греъм. Никъде не можах да го открия. Имаше само Честър Джилет. А Честър Джилет знаеше как се управлява лодка. Честър Джилет умееше да плува.

Намери отговора си, нали, казвам си. Заради това любопитстваше.

Вътрешното ми „аз“ обаче не слуша. Отказва. Взема следващо писмо, следващо и следващо в търсене на различен отговор.

Зле му е. Толкова му е зле, че му се повръща.

Защото подозира, че знае защо Честър е довел Грейс тук.

Не е било, за да се оженят тайно.

— И няма да влизаш в стаите на непознати мъже…

— Да, татко.

— … по никакъв повод. Дори и ако ти поискат хавлия. Или чаша чай.

— Няма, татко.

— Внимавай и с персонала. Работниците, барманите и всички останали.

— Ще се справя, татко. Хотелът на семейство Морисън е почтен.

— Може и така да е, но всеки подлец с няколко долара в джоба може да наеме стая в хубав хотел. Понякога нещата не са такива, каквито изглеждат, Мати. Запомни го. Това, че котката е родила малките си в печката, не ги прави курабийки.

Нещата никога не са такива, каквито изглеждат, татко, помислих си. Смятах, че са, но съм била глупава и заслепена. Старите хора все се оплакват, че зрението им отслабва, но на мен ми се струва, че с възрастта започваш да виждаш по-добре. При мен със сигурност е така.

Бях гледала на госпожица Уилкокс като на неомъжена жена с влечение към планините. Не беше такава. Оказа се, че тя е Емили Бакстър, поетеса, избягала от съпруга си. Гледах на господин Лумис като на мил човек, който носи на Еми Хъбард яйца и мляко. Не беше такъв. По скоро той беше причината трите й най-малки деца да са руси. Бях гледала на Ройъл Лумис като на някой, който едва ли ще ме забележи, а сега излизахме всяка вечер и той щеше да ми купи пръстен. Бях гледала на шансовете си да работя в хотел като нищожни, а ето ме сега, две седмици преди Деня на падналите във войната и официалното откриване на летния сезон, седнала в каруцата до баща ми, на път за „Гленмор“. Старата пътна чанта на мама — с речника ми, още няколко книги от госпожица Уилкокс, нощниците ми, две от най-хубавите поли на мама и корсетите, които ми даде Аби — беше в краката ни, тежка, сякаш пълна с тухли.

Преди два дни бях отишла в обора да изведа Благия, но го намерих вдървен и студен. Никой не разбра от какво е умрял. Не беше болен. Татко каза, че било от старост. Разстрои се, когато му казах. Не можеше без муле. Трябваше да събира царевица, да разнася мляко и да вади дънери, но читавите мулета струваха към двайсет долара, а той ги нямаше. Беше твърде упорит, за да вземе назаем, но старият Езра Ромбоу от Инлет, чиито син и снаха обработваха земята му с вола си, му предложи своето шестгодишно муле за четиринайсет долара, като бе готов да ги получи на седмични вноски. Именно тогава татко реши, че ще отида в „Гленмор“. Идеята не му харесваше много повече през май, отколкото през март, но нямаше избор.

Би трябвало да съм развълнувана. Да не съм на себе си от щастие. От месеци копнеех да отида в „Гленмор“, още откакто с Уийвър ни хрумна тази идея през зимата. Най-сетне отивах. Но насладата беше примесена с огорчение. Нямаше да работя, за да мога да отида в „Барнард“. Щях да работя, за да помогна на татко да купи ново муле.

Мама имаше една стъклена кошничка, подарък от леля Джоузи. Беше индиговосиня, с плетени дръжки и надиплени крайчета и надпис „Сувенир от Кейп Мей“. Мама много я обичаше. Държеше я на полицата в дневната, но един ден Лу я взе да си поиграе и я изпусна на пода. Пръсна се на хиляди парченца. Лотън реши да я залепи. Помъчи се, но се оказа, че е съсипана. Мама не изхвърли парчетата. Сложи ги в цигарена кутия и ги прибра в бюрото си в спалнята. От време на време ги разглеждаше. Вземаше някое стъкълце, вдигаше го пред очите си към прозореца и гледаше светлината, която минаваше през него, а после отново го връщаше в кутията. Когато бях малка, така и не разбрах защо пази стъклата, а не ги изхвърли. Докато пътувахме по Биг Мус Роуд с татко и чаках да видя „Гленмор“, разбрах.