Дженифър Донъли - Северно сияние

Тя се замисли за малко, после възкликна:

— Лицето на татко, когато има брада. И прасетата също.

Засмях се.

— Права си — отговорих.

Тя ми се усмихна и ме хвана за ръка.

— Радвам се, че няма да ходиш в колеж, Мат. Доволна съм, че ще останеш тук. Няма да ходиш, нали? Ще останеш и ще се омъжиш за Ройъл Лумис, нали така? Аби казва, че бил хлътнал по теб.

— Никъде няма да ходя, Бет — казах и се насилих да се усмихна. Все по-често така гледах на мечтата си да отида в колеж — само като на една мечта. Не можех да замина. Знаех го. Дори и да я нямаше искрата към Ройъл. Дори и да спечелех достатъчно пари от работата си при госпожица Уилкокс, че да си купя билет за влака и татко лично да ме изпрати до гарата. Бях обещала на мама да остана.

Опитах се да мисля за бъдещето. Истинското бъдеще, не мечтаното. Замислих се какво ли ще правим с Ройъл за Деня на падналите във войната — можехме да послушаме градските музиканти в Олд Фордж или да отидем на пикник в Инлет. И дали да си позволя да похарча част от трите долара, които спечелих при госпожица Уилкокс, и да си купя плат за нова пола, или да ги запазя за домакински нужди.

Щом стигнахме при Еми, изненадана видях, че всички деца са навън. Томи и Сузи бяха под бора с бебето Лушъс. Джени, Били, Мъртън и Клара стояха в калния двор с подгизнали дрехи и сплъстени мокри коси. Погледнах комина, стърчащ от неприветливата къща на Еми. От него не излизаше дим. Изглежда, беше съвсем изстинал и нямаше да могат да се сгреят край горящата печка, като влязат. Веднага щяха да се разболеят. У мен се надигна гняв. Обикновено ми беше мъчно за Еми, но понякога ужасно й се ядосвах. Беше родила седем деца, а още имаше нужда някой да се грижи за нея.

Щом ни зърнаха с Бет, наобиколиха ни, както котенца се скупчват край ведро с мляко. Всеки път когато ги видех, ми се струваха повече.

— Деца, защо сте вън на дъжда? — попитах.

— Мама ни прати вън. Тя има работа — съобщи Мъртън и си избърса носа с ръкав.

— Каква работа има? — попитах.

— Господин Лумис е тук. Помага й да оправи печката. Тя каза, че е опасно и не иска да сме в къщата, докато не приключат — каза Томи.

— Това е нелепо. Сигурна съм, че може да се влезе — казах. Не виждах опасност в поправката на печка, работеща на дърва.

— Не можеш да влизаш, Мати. Недей. — В тона на Том се долавяше гняв. — Разглобили са цялата печка, подът е покрит с части.

— По дяволите, Том, та това е просто печка. Ще внимавам — отвърнах раздразнена. — Бих толкова път в дъжда, защото ти ме помоли, и няма да си отида, преди да съм се видяла с майка ти.

Изприпках по изпочупените стъпала към верандата. Единственият прозорец на къщата, който гледаше напред, беше точно до вратата. Надникнах, преди да потропам, за да се уверя, че пред вратата няма части от печката, и гледката ме накара да се закова на място.

Еми се беше навела над печката с вдигната около кръста пола. Господин Лумис стоеше зад нея със смъкнати около глезените панталони. И двамата не поправяха нищо.

Обърнах се, сграбчих Бет за ръката и я повлякох обратно по верандата.

— Ох, Мати, боже! Пусни ме, чуваш ли? — виеше тя.

— Томи… кажи на майка ти… кажи й, че ще мина по-късно, чу ли? Нали, Том? Ето… ето ви малко курабии. Дайте й ги… когато е възможно.

Томи не отговори. Крехките му рамене бяха отпуснати под тежестта на това, което знаеше. Аз също почувствах товара и се ядосах. Не го исках. Не желаех да го нося. Томи взе храната, но не ме погледна. Зарадвах се, че не се наложи да срещна очите му.

— Няма ли да влезем, Мат? Мислех, че искаш да се видиш с Еми.

— По-късно, Бет. Еми е заета. Поправя печката. Опасно е.

— Но ти каза…

— Няма значение какво съм казала. Тръгвай!

Бет мрънкаше и разтриваше ръката си по целия път към дома. Опитвах се да си внуша, че не съм видяла това, което видях, защото изглеждаше толкова грозно и грубо, та имах чувството, че съм станала свидетел на сношение между животни в обора, а не между мъж и жена. Не приличаше на правене на любов; по-скоро отговаряше на циничните думи, с които съм чувала да го наричат. Зачудих се дали и бебетата на Мини са се появили вследствие на същото. Дали и мама се е сдобила с нас по този начин? Чудех се дали ще е така и между мен и Ройъл, когато се оженим. В такъв случай бих му казала да стои далеч от мен, защото не исках да участвам в такова нещо.

Горкият Томи. Братята и сестрите му, изглежда, нямаха представа какво се случваше, но той — да. Надявах се госпожа Лумис никога да не узнае. Или Ройъл и братята му. Това ужасно би ги наранило. Бет нищо не видя, а Томи беше толкова засрамен, че нямаше да каже на никого. Щеше да остане тайна. Никой нямаше да разбере.