Дженифър Донъли - Северно сияние

— Не си играя с теб, Мат, това ли си мислиш? Видях един пръстен в „Тътълс“.

Примигнах вместо отговор, защото не разбирах какво ми говори.

Той въздъхна и поклати глава.

— Ако го купя, би ли го приела?

Мили боже, такъв пръстен значи. Аз си помислих, че говори за пръстен за сбруя или за макара, а той имал предвид истински пръстен. Като онзи, който брат му Дан беше дал на Белинда Бекър.

— О, да. Да — прошепнах, обвих врата му с ръце и го целунах и едва не заридах, когато той отвърна на целувката ми. Не се замислих какво означава моето „да“. В този момент исках само Ройъл и не помислих, че отговорът ми „да“ означава „не“ за останалите неща, които исках.

— Добре тогава — каза той и се отдръпна от мен. — Ще те повикам довечера след вечеря.

— Добре.

Той вдигна въжето на Дейзи, подаде ми го и аз продължих към къщи сама. Доста след като той дойде у дома да попита татко дали можем да пояздим и отидохме до Инлет, и се върнахме, вече горе в леглото си, си спомнях всичките му целувки и се чудех дали наистина беше казал, че ме обича, когато говореше за пръстена.

Или това се случи по-късно.

— Бил Мичъл, знаете го, дето държи бивака за секачи. Човек проклет и злобен, все нещо грачи…

— Недей да ругаеш, Бет!

— Не бе, Мат, песента си е такава. По цял ден из бивака намръщен обикаля и сам търси кого в калта да изтъркаля.

— Не можеш ли да пееш някоя по-хубава песен? Ами онази, на която те научи преподобният Милър? „Напред, воини на Христа“?

Тя сбърчи нос.

— „Участък деветнайсет“ ми харесва повече. Дърварите са по-забавни от Исус. Не съм го виждала да сече дърво. Нито пък би могъл да въргаля трупи с крака по водата. Особено с тази нощница, която винаги носи.

Най-близката църква беше в Инлет и ние не бяхме я посещавали, откакто мама почина. Тя беше тази, която ни караше да ходим; татко не си падаше много по религията. Чудех се дали не е редно да заведа сестрите си на неделната служба.

— На Джим Лу му причерня пред очите веднъж. Бил Мичъл той очисти, такъв ми ти храбър мъж…

Въздъхнах и оставих Бет да си пее. Двете бяхме тръгнали към Еми Хъбард. Вървяхме плътно една до друга под стария черен чадър на мама. Ръмеше ситен дъждец, от онзи, който правеше всичко наоколо — тревата, калния път, цъфналите дървета, теменужките и дивите момини сълзи — по-ярко и уханно.

Бет довърши песента си.

— Еми заминава ли, Мат? — попита ме. — Заедно с децата си? Томи така каза.

— Не знам. Сигурно тя ще ни обясни.

Томи и Джени бяха дошли отново за закуска и Томи беше много разстроен. Каза ни, че пристигнало писмо от Арн Сатърлий. Това било второ писмо от него. В първото — онова, за което знаех благодарение на леля Джоузи, но трябваше да се преструвам, че не знам, когато Еми дойде на вратата ни, за да пита татко какво означава — пишеше, че земята й ще бъде обявена за публична продан. Томи каза, че във второто е определена датата на търга — двайсети август. Заради писмото майка му се съсипвала от плач, а майката на Уийвър не била вкъщи, защото слязла до гарата да продава пилета, и ако можело да дойда.

Нямаше как да тръгна веднага. Сутрините бях много заета с кравите, които даваха толкова мляко. Освен това беше време за сеитба и трябваше да засадя зелето. Предната вечер беше пълнолуние, а нещата, които растяха на глави, се садяха при пълнолуние, за да станат големи и кръгли. Веднага след вечеря увих курабиите, които бяха останали, и тръгнах. Нарочно бях изпекла повече, заради децата на Хъбард. Можехме да си позволим да бъдем щедри с приходите от млякото.

Бет бърбореше по целия път. За автомобила на госпожица Уилкокс, за това, че всички в семейство Бърнап ги е тръшнал грип, че железопътният вагон „Пулман“ на Дж. П. Морган минал през Игъл Бей вчера. Разправяше още как Джим Лумис си правел шеги с децата на туристите, които искали да плават с лодка в езерото Форт, като ги карал да влязат в хотел „Игъл Бей“ и да попитат управителя за Уорнек Браун, той щял да ги повози. Те го послушали, колко били глупави децата от града, та нали всеки знаеше, че Уорнек Браун е име на тютюн за дъвчене, не на човек. Бет имаше склонност да прескача от една тема на друга по-бързо от колибри.

— Мати, коя е думата ти за деня? — попита накрая тя.

— „Четинест“.

— Какво означава?

— Покрит с къси косъмчета. Бодлив.

— Стъкми ли изречение с нея?

— „Състави“, не „стъкми“, и не съм. Не мога да се сетя за нещо, което е четинесто.