Дженифър Донъли - Северно сияние

На осма маса седеше сама жена. Седеше кротко, отпиваше от лимонадата си и четеше. Не можех да сваля поглед от нея.

— Бих убила за такава рокля — каза Фран, като мина покрай мен.

Но аз не копнеех за роклята, а за свободата й. Можеше да си седи до прозореца и да чете и нямаше кой да я попита „Пилетата нахранени ли са? Какво има за вечеря? Изчистено ли е на прасетата? Прекопана ли е градината? Кравата издоена ли е? Намазана ли е печката с вакса?“.

Струваше ми се най-голямата щастливка. Тя нямаше голям апетит и не поръча предястие, а само пъстърва. Но я искаше задушена, не пържена.

Готвачката се размрънка, но задуши рибата. Когато й я занесох, тя сбърчи нос.

— Вмирисала се е. Може ли да предадеш на готвачката си, че обичам рибата да е прясна?

Върнах се в кухнята и приближих готвачката с чинията в ръце, убедена, че ще ме убие на мига, но тя само промърмори, махна украсата от домат и маруля, сложи нова от спаначени листа и кръгчета морков и ми нареди да изчакам пет минути, преди да я занеса отново. Така и направих. Жената каза, че е чудесна.

На седма маса седяха две млади семейни двойки. Носеха карти и обсъждаха разходка с кабриолет из околността. Мъжете бяха облечени в леки вълнени костюми, ръцете им бяха гладки и чисти, без липсващи пръсти. Жените носеха поли за каране на велосипед и раирани блузи с копринени панделки на якичката.

— Попитай, Мод, вероятно малката ни сервитьорка знае — каза единият от господата, щом отидох да взема поръчките.

— Знаеш ли къде можем да намерим индианци? — попита ме жената, която се казваше Мод. Дошла съм в Хо-де-рон-да и искам да видя индианци.

— Извинете ме, госпожо — продумах неуверено, — но това тук е „Гленмор“.

Цялата маса избухна в смях. Почувствах се като глупачка, а дори не разбрах защо.

— Хо-де-рон-да е индианска дума, скъпа. На езика на ирокезите. Означава „ядящ дървесна кора“. Така ирокезите наричали враговете си, планинците. Планинците ловували тук, в планината, но когато не успявали да уловят нищо, се хранели с корени и клонки. На ирокезите това им се струвало ужасно. Белите хора произнасят думата А-ди-рон-дак. Това говори ли ти нещо? Къде живееш?

Живея в Норт Удс, казах си наум. Туристическите брошури използваха името Адирондак, за да привлекат туристи през лятото. Бе красиво и притегателно като натруфените примамки за риболов, които Чарли Еклър продаваше на летуващите. Водачите за нищо на света не биха ги използвали.

— Е, кажи — подкани ме жената — къде да намеря индианци?

Прочистих гърло притеснена. Не ми се искаше да изрека още някоя глупост, че да ми се смеят отново.

— Госпожо, доколкото знам, семействата Травърси и Денис са индианци абенаки. Плетат кошници от сладка трева и ги продават в Игъл Бей. Близо до гарата са…

Жената сбърчи нос.

— Тези са лъжеиндианци. На мен ми трябват автентични. Величието на дивото в тази пустош. Примитивният човек в целия му блясък.

— Съжалявам, госпожо, не зная… — замънках неловко.

Уийвър се появи неочаквано до масата, за да допълни чашите с вода. Нямах представа откъде изникна и ми се искаше да не е тук. Видях палавото пламъче в очите му. Онова, което ми беше така познато.

— Значи трябва да видите Мос Лавоа, госпожо — намеси се приятелят ми. — Той е чиста проба мохикан. Живее недалеч от Биг Мус Стейшън в истинско типи сред гората.

Зяпнах от изумление.

— Ето, Модси, уреди се! — възкликна господинът.

— Колко вълнуващо! — зарадва се жената. — Как ще го познаем?

— Няма да го пропуснете, госпожо. Ходи облечен в еленови кожи. Когато е студено обаче. По това време на годината носи само препаска. Също и огърлица от мечешки нокти. И пера в косата. Отидете в хотел „Съмит“ и попитайте за индианеца Мос.

Едва не се задавих. Мос Лавоа беше индианец, но не живееше в типи. Живееше в дървена къща и носеше риза, панталони и тиранти като всеки друг мъж. Не беше лош, като го опознаеш, но имаше избухлив нрав и това си проличаваше, като пийнеше. Би влязъл в бой и с локомотив, ако му се стори, че го гледа накриво. Бяха го изхвърляли през прозорците на „Съмит“ неведнъж, а той беше цапардосвал глупави туристи, които го наричаха индианеца Мос вместо господин Лавоа.

— Истински червенокож! Представете си! Той би бил идеалният водач до Хо-де-рон-да!

Уийвър се ухили широко.

— Да, госпожо, със сигурност — увери я той.

Засякохме се при каните с кафе.

— На съвестта ти ще лежат четири убийства, Уийвър Смит. Дано можеш да го понесеш.