— Не биваше да ти се смеят — отговори той — и не биваше да ме наричат цветнокож.
— О, Уийвър, не са го казали. — Мразеше да го наричат цветнокож. Казваше, че е човек, а не великденско яйце.
— Казаха го. Снощи, още щом пристигнаха, и сутринта след закуска. Виждала ли си Мос Лавоа побеснял?
— Само от разстояние.
— И аз. И смятам, че с това изравняваме резултата.
Седма маса беше зле, но шеста беше най-фатална от всички. Беше ужасна. Там седеше един мъж. Господин Максуел. Беше дребен и слаб. Оплешивяващ. Потеше се обилно, въпреки че не беше горещо. Държеше менюто на масата, навел глава напред, присвиваше очи и бършеше челото си с носна кърпа, докато го изучаваше.
— Боя се, че съм забравил очилата си в стаята — рече най-сетне. — Може ли да ми прочетеш предястията? — Реших, че зрението му наистина е много слабо, защото гледаше в деколтето ми вместо лицето ми.
— С удоволствие — отвърнах, позеленяла като жаба. Наведох се към него и започнах да изреждам: — Печена шунка, пилешки крилца на жар, варен език…
Точно когато стигнах до желираното телешко, той дръпна носната кърпа от скута си. Под нея имаше нещо, което приличаше на кренвирш. Но не като кренвиршите, които бях виждала.
— Ще взема желирано телешко — съобщи той и се покри отново.
Лицето ми пламтеше, когато се върнах в кухнята. Така се бях изчервила, че готвачката веднага забеляза.
— Какво си направила? — започна с обвиненията тя. — Изпусна ли нещо?
— Не, госпожо, аз… само се спънах, това е всичко — излъгах. Не се осмелявах да си призная какво се беше случило. Пред никого.
Фран взимаше поръчка и ни чу. Дойде при мен.
— Шеста маса? — прошепна.
Кимнах, забила поглед в земята.
— Мръсното псе! Вчера направи същото с мен. Изпусни нещо, разбра ли? Кана студена вода. Право в скута му. Не се връщай, Мат. Ще накарам Уийвър да поеме тази маса.
— Фран, къде си? — ревна готвачката — Взимай, взимай…
Тя не успя да довърши изречението си, защото в този момент кухнята беше поразена. Раздаде се експлозия. По-шумна от фойерверките в Олд Фордж за Четвърти юли. По-силна от всичко, което бях чувала. Ейда изпищя. Аз също.
— О, майн гот! — викна Хенри.
Шрапнел профуча във въздуха и счупи газена лампа. Газта потече. С Ейда се свихме зад охладителя, вкопчени една в друга. Прогърмя още една експлозия и още една. Чуваха се писъци и навред се посипаха стъкла. Успях да вдигна поглед; таванът беше надупчен на няколко места. Повечето лампи бяха изпотрошени. Един прозорец беше счупен.
Усетих влага по лицето си. Беше нещо топло.
— Ейда! — викнах ужасена — Ейда, май ми тече кръв.
Ейда вдигна глава и ме погледна. Докосна бузата ми. Погледнах пръстите й и очаквах да са алени, но те бяха бели. Ейда ги подуши.
— Мирише на мляко — заяви. Станахме предпазливо, като още се държахме една за друга.
Фран и Уийвър надничаха иззад сандъка за лед. Бил се беше свил под мивката. Две от другите сервитьорки и помощникът се бяха скрили зад вратата на избата. Видях как я открехват и очите им примигват в мрака. Кухнята беше в пълна разруха. От бъркотията можеше да ти се завие свят. Лепкавото нещо по лицето ми капеше и от тавана. Имаше стъкла навсякъде — по чиниите, по приборите, по подносите, по целия под. Една смачкана торта, три пая, купа с бисквитено тесто, тиган с желатин, тенджера супа, четири плата с бисквитки и мусът от раци бяха напълно съсипани.
Чух стон изпод голямата дървена работна маса пред печката. Беше готвачката. Лежеше по лице на пода. С Ейда изтичахме да й помогнем. Тя се оглеждаше и клатеше глава от отчаяние.
— Къде е Хенри? — промълви задъхано — Къде е този дявол?
Хенри излезе от килера. Беше пребледнял и треперещ.
— Ти сложи тези консерви до печката, нали така? — развика му се тя.
— Ти… ти опита мен убиеш! — изкрещя й Хенри. — Ти казва да топли мляко, а после… Бам! Бам! Бам!
— В тенджера, магаре такова! В тенджера! Не може да топлиш консерви, те гърмят. Не знаеше ли? От кое затънтено място идва пещерен човек като теб? — изрева тя.
— Ти опита мен убиеш — настояваше Хенри. Експанзивно.
— Не се постарах достатъчно — изръмжа готвачката и грабна сатъра. Хенри се изстреля през вратата. Тя се втурна по петите му.
След половин час тя беше отново пред печката, попиваше и я чистеше, а Хенри изобщо не се мяркаше. Останалите бяхме заети с търкане и миене. Стоях пред мивката и изцеждах парцала си, твърдо убедена, че съм попаднала в приют за душевноболни. Само дето тук лудите се разхождаха свободно, развяваха разни неща или заплашваха да се убият един друг. Спомних си думите на татко: ще дойде да ме вземе или ще изпрати Ройъл, ако реша, че искам да се прибера. Спомних си също какво ми каза за подлеците, които наемат стая в хубав хотел, и ми се прииска да му кажа какво беше направил онзи от шеста маса. Татко би му дал да се разбере, но тогава, независимо дали исках, или не, щях да тръгна за вкъщи и да слушам „нали ти казах“ по целия път. В този момент Уийвър дойде при мен и пъхна нещо нагънато в ръката ми. Банкнота от цял долар.
Читать дальше