Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

Лотото в моето положение бе, че с всеки изминал ден увеличавах количеството алкохол. Това, което Айшин не знаеше, и ако го знаеше, нямаше да й хареса, бе че преди да се оженя нямах такъв проблем. Не обвинявам нея, нито пък брака ни. И без друго не мога да определя точния момент, в който започнах. Единственото, което знам, е, че след време животът описа въображаем кръг и се оказах на онзи стол в положението, в което на времето беше баща ми. Все пак имаше доста съществени разлики. Айшин не приличаше на майка ми. Не ми сервираше пищни трапези, нито пък стоеше състрадателно срещу мен. Обръщаше работата на шега, сърдеше се, опитваше със сладки приказки, сърдеше се; проявяваше разбиране, сърдеше се, вбесяваше се, сърдеше се, заплашваше ме, сърдеше се; унижаваше ме, сърдеше се, стоеше при мен, сърдеше се, излизаше, сърдеше се; връщаше се, сърдеше се… Опита всички възможни начини, като междувременно се цупеше. Аз също се опитвах да й угодя. Изпитвах признателност към нея, особено в началото. Насилвах се да мисля простичко, доколкото това бе възможно. Намесата й бе живо доказателство, че за разлика от майка ми тя не изпитваше удоволствие от това, че мъжът й се препъва и че нашият брак не е като този на родителите ми. С това чувство и желание четири–пет месеца всичко вървеше както трябва. Вече съвсем бях намалил алкохола. Ала не след дълго този достоен напредък ме превърна в основен противник на самия мен. Постепенно, когато превишавах дозата, когато пийвах малко повечко, и накрая, когато и да пиех, тъй като не можах да повторя постигнатия успех, тя грубо и най-безцеремонно ме наругаваше.

— Знаем, че можеш повече — нареждаше Айшин. — Знаем, нали?

Имаше нещо в това „ние“, което приличаше на киселия пълнеж на сдъвкан бонбон… В същото време бе като лава. Като изпепеляваща, завладяваща лава, която дръзко се стича навсякъде, помитайки всичко по пътя си. Така говори Всевишният в свещените книги. Когато разказва за края на света, за наказанията или за праведните деяния, които трябва да бъдат възнаградени, той се обръща с „ние“. Майките също говорят така на децата си: „Огладняхме ли“? Или: „Не обръщайте внимание, всъщност ние сме много добрички“. Те прибавят към своето съществуване това на другия сякаш няма две личности и две съзнания. Формулата „ние“ Всевишният използва в Корана, майките я използват, когато се обръщат към децата си, а Айшин я използваше, когато ми говореше за пиенето: не (Ние = Аз + Ти), а (Ние = Аз + Аз). Така че е невъзможно да останеш извън това помитащо „ние“.

И аз не можах да остана. В началото с радост и не без известна показност, после с понамаляло желание, по някое време с поизхабено търпение и към края, въпреки че знаех, че няма да успея, много пъти спирах пиенето. Всеки път правехме нови календари, в които дните бяха по-важни от годините, но сами по себе си не означаваха нищо, календари, в които времето се измерваше с неуловими думи, с отсрочващи символи. Вместо да отбележим деня, в който се отклонявах от плана, като петно върху лист, с триста зора успявах да убедя Айшин да направим нов календар. Всеки случай, който си заслужаваше, бе щастлив ден в нашия календар. По този начин, когато защитих докторантурата си; на Нова година; на трийсет и третия ми рожден ден; когато завалеше първият сняг; когато прескочихме трапа при една автомобилна катастрофа, при която предницата на колата бе изцяло смазана; на годишнините от сватбата ни; на трийсет и първия рожден ден на Айшин; когато разбрахме, че моят учител е болен от рак на белия дроб; в нощта, в която с викове и крясъци се скараме със сестра ми и се намразихме; когато разбрах, че вторият ми баща е починал; в различни ситуации, в които се говореше, че трябва да се знае цената на живота; в случаите, когато с Айшин успявахме тайно да се измъкнем от Истанбул; по пътищата; в домовете; на купоните в хотелите; по плажовете… се взирах в очите на жена ми и ос-та-вих, ос-та-вих, алкохола.

Ала това, което успях да постигна, не бе достатъчно. Тъй като по едно време устоявах седмици наред да не посегна към алкохола, всяка изпита чашка след това означаваше връщане назад. Примерът, който ми бе даван, бях самият аз — аз бях човекът, който като сапун се изплъзваше между дланите ми, който гонех и никога не настигах, който дори да успеех да хвана за крачола, не можех да задържа истински, който не успяваше отново да постигне успех. Така постепенно работите стигнаха до задънена улица. След известно време и Айшин започна да обърква мярката кое е достатъчно и кое е в повече. От този момент насетне основанието й за намеса започна да се размива. Причината да ме кара да се съревновавам сам със себе си вече не беше притеснението й за моето здраве. Думите и действията изгубиха първоначалното си значение; всяко нещо идваше по обиколни пътища и имаше друг смисъл. Сега календарите ми бяха като барометри. Чрез дните, в които бях изкарал без да пия, Айшин измерваше любовта ми към нея. Но когато започвахме да говорим за любовта, мерките и числата служеха само за да объркат нещата. „Много“ е безпомощно наречие за количество, то е навсякъде, където има вяра, че е възможно още повече. Много обичах Айшин, но и двамата знаехме, че от мен зависи положението да бъде още по-добро. Някъде по пътя бе станало недоразумение. Тя смяташе, че трябва не да намаля алкохола, а напълно да го спра, че ще постигна тази трудна цел само с помощта на любимия човек, с нейната любов и заради самата нея. Чувствах се притиснат. Отначало тя искаше да спра пиенето заради здравето ми, после заради отношенията ни и накрая съвсем неусетно се оказа, че алкохолът не е мой проблем, а неин.