Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

След това, в зависимост от ситуацията, понякога майка ми мърмореше и се мотаеше из къщата, друг път се разплакваше и отиваше да спи при сестра ми или тананикайки си, се хващаше да мие чиниите, сякаш всичко е наред. Но за нищо на света не се връщаше на масата и натоварваше мен да правя компания на баща ми докрай. Всъщност от трите етапа този беше най-дългият и несъмнено най-трудният. Тогава в хладката вода в кофичката за лед плуваха парченца хляб и пепел от цигари. Кюфтета в чиниите бяха изстинали, нарязаният на тънко лук в салатата миришеше, пепелникът бе пълен с фасове, мезетата бяха загубили свежестта си, парченцата пъпеш се бяха спаружили, татко отдавна бе изгубил величието си.

Сега, като се замисля след толкова много години, си давам сметка, че само аз съм бил свидетел на падението на баща ми, затова ми е странно, че тъкмо аз възприех лошите му навици. Брат ми пие и пуши от време на време, и то заради компанията. Сестра ми не прекрачва прага на задимени места. Ако някой около нея запали цигара, му прави забележка или се нацупва. Страни от пиянството, гнуси се от пияниците и ги възприема като клошари. На всичко отгоре предаде на дъщеря си всичките си нездрави схващания за живота. Когато запаля цигара в тяхно присъствие, племенницата ми реагира като робот, чието копче някой току-що е натиснал. С отвращение смръщва лице все едно е видяла умряла мишка, навирва нос и започва да декламира беседа за вредата от пушенето. А на мен всеки път ми се повдига, като видя хора и най-вече децата им, да повтарят чужди твърдения, които просто са наизустили. У тях няма пепелник, който да мога да използвам. В красивия им орехов бюфет с дърворезба са наредени всевъзможни питиета и за всяко има специални чаши. До тях с емблемата на всички курорти и градове, в които бяха ходили семейно, се кипрят порцеланови, мраморни, кристални и сребърни вещи със златно покритие, метални, бронзови, дървени, с мъниста, с миниатюри, с апликации, статуетки и сувенири, разни съвсем ненужни неща, както и много красиви пепелници. За имането има, но като дойде време да си изтръскам цигарата, няма пепелник, който да използвам. Питам се дали защото аз приличам най-много на баща ми, мама ме оставяше вечер да седя при него? Или може би защото тя ме държеше далеч от брат ми и сестра ми и близо до баща ми от тримата само аз заприличах на него. Да не би пък да ме застига проклятието на баща ми, тъй като често не издържах пиянските му приказки и го оставях да се гърчи сам или намирах начин да се скараме; или може би двамата сме брънки от една генетична верига, в която хиляди гени като работливи мравки пъплят по предварително определени кодове.

Трябва да съм бил на дванайсет-тринайсет години. Брат ми караше заушка и заедно стояхме вкъщи. Лежахме на дивана един срещу друг, непрекъснато се тъпчехме с плодове и ставахме само за да ходим до тоалетната. Естествено, по цял ден гледахме телевизия. В един от филмите жената, която изпълнява главната роля, плюе кръв в снежнобялата си, изящно извезана кърпичка. Въпреки че сестра й отнема мъжа й, когото от години тайно обича, тя не се издава пред пито един от двамата. Накрая се разболява от туберкулоза и остава на легло. Докторът, който идва у тях, казва, че скоро ще умре. Филмът бе жалък и толкова нереален, принадлежеше на далечното минало, на един измислен свят. Косата на актрисата, която ни гледаше от екрана, бе избелена с брашно, лилавите сенки под очите й бяха нарисувани с молив и колкото бе възможно да повярваме, че актрисата с белезникав тен ще умре от туберкулоза, толкова можехме и да приемем, че преди шест месеца баща ни бе починал от цироза. Към края на филма майка ми и сестра ми се върнаха от пазар. Тъй като и двете не бяха боледували от заушка, трябваше да стоят далеч от брат ми. И все пак мама не издържа. Дойде и с любяща усмивка седна между нас. Първо взе моята ръка, а после и ръката на брат ми, и срамежливо, но спокойно, ни съобщи, че скоро ще се жени. Когато болната от туберкулоза, държейки се за перилата на стълбите, положи неимоверни усилия да слезе долу, видя, че мъжът когото обича, и сестра й празнуват своя годеж сред елегантно облечени хора. Закашля се и хриптейки, се свлече на земята. Брат ми и аз се засмяхме. Мама също се засмя. Сестра ми, която стоеше до вратата, я погледна изумено, избухна в сълзи и хукна навън. Ние отново се разсмяхме. Този път мама не ни последва. Косата й бе светлокестенява, а лицето състарено, наведе глава и дълго издухва носа си в снежнобялата, изящно извезана кърпичка. Може би изобщо не е имало кърпичка, но тя се е запечатала в паметта ми само защото ми се е искало да си спомням, че е така. С едно внезапно подухване невидимият цветен прашец, който пръскахме около нас, се завихри като снежна виелица. Въртеше се в кръг в средата на стаята и все по-яростно се издигаше нагоре, а после се посипа над нас и накрая всичко се замъгли пред погледа ни. Беше нереално.