Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

Изведнъж млъкна. Днес сякаш нещо човъркаше отвътре майка му.

— Ако дядо ти ви разказва приказки, просто ми кажи „времето е топло“, това е достатъчно. Аз ще разбера — каза тя. Момчето се обърна и внимателно погледна стария човек, който съсредоточено го наблюдаваше. Без да откъсва очи от неговите, съвсем отчетливо изрече:

— Не мамо, времето не е топло.

Сложи слушалката на мястото й. Постоя няколко секунди и се наслади на играта, която играеше. Обърна назад глава, чийто растеж не можеше да бъде овладян, и с едва доловима усмивка рече:

— Хайде, дядо, давай нататък!

Този път обаче гласът му прозвуча повече като височайше позволение, отколкото като молба.

— Рибарят Сюлейман не искал да остави в морето тази прекрасна жена — продължи Хаджи, опитвайки да се отърси от притеснението, задето бе предизвикал съчувствието на големият си внук. — Взел, че я отнесъл в колибата си. Чак до сутринта й се любувал, сринал се от мъка. На развиделяване изкопал в градината дълбок трап. Никак не искал да се разделя с нея, но и нищо не можел да стори. Мъртвите са под земята, а живите са над нея. Така ще бъде до края на света.

— Не можело ли да не я погребе? — попита момиченцето.

— Няма как! — нахвърли се брат й. — Ако не я погребе, ще започне да мирише. Така ще се вмирише, че ще стане нетърпимо.

— Само че и тук мирише — възрази сестричката му и устата й съвсем увисна.

— Сигурно някъде има труп, искате ли да проверим?

— Няма никакъв труп! — избухна Хаджи, като гледаше бясно големия си внук. — Просто боклукът мирише. При положение че целият квартал си хвърля отпадъците в нашата градина, какво друго може да се очаква? Но аз ще намеря решение. Ти не се притеснявай!

Взе момиченцето на коленете си и го погали по косицата.

— Слушайте сега. Младата жена не била мъртва. Точно преди да я погребе, Сюлейман решил да извади камата от гръдта й. И в момента, в който го сторил, жената въздъхнала. Всъщност тя била жива. Камата била стигнала само до костта, не успяла да засегне сърцето й.

След този неочакван развой на нещата момиченцето се усмихна доста объркано. Сви се в скута на дядо си. Щеше да бъде доста по-спокойна, ако не усещаше върху себе си погледа на по-големият си брат.

— На челото на всеки човек пише кога ще умре. Ако не ти е писано, дори да ти забият кама в сърцето, пак няма да умреш. Когато женицата се посъвзела, помолила Сюлейман за глътка вода. След това започнала да разказва. Всъщност била една от наложниците в двореца. Султанът я харесвал най-много. Другите наложници се пукали от ревност. Толкова били лоши, че си наумили да убият тази невинна душа. Извикали евнусите от харема и забили камата в бялата й плът. Докато разказвала, клетата жена направо си изплакала очите. След това рекла: „Ако ме върнеш в двореца, за награда султанът ще те позлати“. Сюлейман изсушал нейния разказ и се замислил. Не искал злато и скъпоценности. Бил влюбен в нея. През нощта красивата наложница спала на неговото легло в колибата, а Сюлейман отишъл в рибарската си лодка. Посред нощ му се явил дяволът. Казал му: „Не я води. Толкова красива жена връща ли се обратно? Нека бъде твоя. Ще остане тук, ще те пере, ще ти готви, ще ти бъде жена“. Точно тези думи изрекъл дяволът.

Хаджи Хаджи замълча и огледа внуците си, сякаш искаше да им даде време да се поставят на мястото на героя. Но ако се съдеше по усмивката на по-малкия внук, той се интересуваше повече от интимното обещание, отколкото от поуката от приказката. Колкото до сестричката му, тя слагаше новите думи, които всеки ден научаваше, в красивата си „умна“ чанта, където пък в отделно джобче на своето портмоненце с копче тик-так събираше други думи. Между онези, чийто смисъл бе „демон“, трябваше да добави нова дума — „наложница“. Дойде ред на големия внук. Когато дядо му го погледна, той с подигравателно изражение прошепна:

— Разбира се, че не я е завел обратно.

— Разбира се, че я завел — отвърна Хаджи Хаджи. Лично я предал и двореца. Султанът много се зарадвал и казал: „Ще ти дам всичко, което пожелаеш!“.

Ала рибарят не поискал нищо. Излязъл от двореца толкова беден, колкото бил и преди.

Настъпи кратко мълчание. Когато по-малкият внук разбра, че приказката е свършила, закрещя:

— Гладен съм!

Сестра му закопча портмоненцето си и скочи от скута на дядо си.

— Първо Осман, първо Осман!

Сложиха яденето на тих огън и докато чакаха да се затопли, опънаха в средата на хола всички чаршафи, възглавници и покривки, които имаше вкъщи, и започнаха да правят навеса. Единствено големият внук спокойно си седеше. Държеше един илюстриран роман и даваше вид, че чете с интерес. Но тъй като не можеше да възпре мисълта, която се завихряше в главата му, изумрудените му очи ту се уголемяваха, ту се смаляваха. Плъзна поглед над страниците, вторачи се в дядо си, брат си и сестра си. С всеки изминал ден ги намразваше все повече.