Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

Днес мравките нападнаха моя балкон. Или пък днес е денят, в който забелязах, че мравките са нападнали моя балкон. Непрекъснато се движат. Вървят в крак по команда, която никой, освен тях не чува. Непрекъснато сноват между тъмната дупка в стената и трохите от тоста със суджук, който бях забравил на малката масичка. Погледнати отгоре, изглеждат като черни пътечки на пътно платно. Не мога да разбера откъде тръгват, как изобщо са се качили на третия етаж. Този апартамент гъмжи от всякакви буболечки. Вечер, като си пийвам на балкона, ми правят компания.

Това е проклятието на баща ми или проклятието на гените му. По онова време, когато мислех, че не пия като него, бях убеден, че най-големият проблем в живота му беше, че не знаеше как да пие. Откакто забелязах, че пия като него, реших, че истинският проблем не беше в това, че пие, а че не можеше да спре. Не можеше да спре току-така. Първо, беше му трудно да прецени кога да спре, а когато осъзнаеше, че моментът е настъпил, се оказваше, че твърде много се е отклонил от правия път и вече не му пукаше. Щом вземеше чашата в ръка, яростно натискаше газта и караше с бясна скорост. Не след дълго кървясалите му очи търсеха някой знак по пътя. Ясен знак, конкретно предупреждение: „След десет метра има мочурище, намали!“ или пък: „Хлъзгава настилка!“, „Остър завой!“, „Пътят е под наклон“. Имаше нужда някой да застане пред него и да го предупреди. Кой друг, освен нас, най-близките му хора, можеше да стори това. Единствените му близки хора. Ала ние дори не опитахме. И майка ми, и аз всяка вечер заемахме своите места на масата, слагахме си от мезетата, белехме си ябълки и портокали, а от корите на портокалите правехме фенери. Очаквахме да видим какво ще се случи. Майка ми бе успяла да се убеди, както и мен, че когато баща ми пие, никой не трябва да му се бърка. Странеше от него и беше съвсем права да го прави. Още тогава бях наясно, че тази работа няма да приключи дотук. Тя страдаше от факта, че бе свидетел на падението на баща ми, и в същото време изпитваше наслада. Изпитваше нездраво удоволствие от това да вижда как вечер той прахосваше онази внушителност, която притежаваше през деня. Затова редом с ракията тя нареждаше на масата кое от кое по-вкусни мезета. Така беше всяка вечер в продължение на дванайсет години.

Защото татко беше твърде много във всичко. Твърде хубав, твърде сръчен, твърде начетен, твърде сложен, твърде егоцентричен, твърде невнимателен, твърде откачен… беше твърде много за майка ми и за мен, за квартирите, в които живеехме, за армията, в която служеше, за градовете, в които бе назначаван, за животните, на които не можеше да помогне… Не съм сигурен, че в някакъв период от живота ми съм го обичал, но си спомням, че по едно време се гордеех с него. Гордеех се с него, защото беше висок и красив, при това много красив. По това време се носеха разни истории за цигани, които отвличат деца и ги отглеждат като свои. През цялото време си мислех, че като малък и баща ми е бил отвлечен и сега е прикачен към нас. Просто той не приличаше на никого от нас. Не беше като обикновените, притеснителни мъже и жени с тъмноруси коси, средни на ръст, които винаги се смеят по един и същи начин, които, когато се ядосат, отместват поглед и дори в най-напрегнатите моменти успяват да се въздържат и да бъдат търпеливи. С огромното си тяло, което заемаше цялата врата, с коса, която на слънце изглеждаше златиста, с пронизващите си кафяви очи, които потъмняваха от тъга и винаги гледаха хората право в очите, с характера си, който се люшкаше от единия полюс на другия, с вълненията, с грешките си, чийто брой нарастваше с всеки изминал ден, и с премеждията си не беше като нас, не бе един от нас.

Ако баща ми не бе толкова красив, здрав и уверен в себе си, вероятно майка ми щеше да бъде по-спокойна. На снимките от годежа им на якичката на електриковозелената си рокля бе сложила огромна изкуствена магнолия. Бе го хванала подръка и дори в този момент усмивката й бе засенчена от онази ужасна неувереност, която излъчваше погледът й, и с годините ставаше все по-осезаема. Вероятно бе намразила лицемерието на нашето време. Първо се бях родил аз, след това брат ми, междувременно два пъти бе претърпяла спонтанен аборт, след което се бе появило онова толкова очаквано момиче, което боготвореше и направи свое подобие. Жените на средна възраст, които някога са били много красиви, хем срамежливо, хем с гордост отбелязват това и за да бъдат убедителни, всеки път показват снимка от младостта си. Винаги съм си мислел, че това е много болезнено за тях. И още по-болезнено е, че ликът на тази снимка се оглежда в децата им. По-точно, в синовете им… Те от своя страна с леко неудобство и неприкрита гордост показват поне веднъж същата снимка на жените, които обичат. А колкото до нас, заради татко или може би благодарение на него, нито мама можеше да играе тази игра, нито пък брат ми или аз.